Пенрик [bg]

— Мъкнал си я по целия път?

— Съдържанието ѝ е скъпо и трудно се намира. Игли, ножици и скалпели от качествена стомана. Чиста марля и каквото е останало от мехлемите ми… трудно се намират, както казах.

Найкис задържа поглед върху чантата, после и върху него.

— Всеки друг с радост би се отървал от допълнителната тежест.

„Да, не, не знам, може по-късно да съжалявам…“

— Пестеливостта е упорит навик.

Найкис започна да събира на купчина камъни, подходящи за хвърляне. Аделис примигна и стана да ѝ помогне. Пенрик се сети укоризнено за прекрасния си лък, който събираше прах в Адрия, и също се присъедини към тях.

Спря, когато първите от групата на Велка се показаха с все пръхтящите си и уплашени коне иззад последния завой на пътеката преди стръмните каменни стъпала, погледнаха нагоре и ги видяха. Настана врява и вълнение, докато десетимата войници и сержантът им слязат от конете, вържат ги и се строят. Четирима бяха с лъкове и колчаните им бяха пълни със стрели.

— Това ще се окаже проблем — каза Арисайдия.

— Не непременно — измърмори Пен под нос. Найкис го стрелна с кос поглед, взе един камък от купчината и го претегли в ръка. Май и тя чакаше заповеди.

— Съжалявам, че те въвлякохме в неприятностите си — каза тя тихичко.

— Не бяхте вие. А колкото до съжалението, смятам да внуша това чувство на колкото се може повече от присъстващите.

Усмивката ѝ му напомни за самонадеяната агресия на брат ѝ.

— Добре.

Макар и с малко, бяха извън обсега на стрелците. Те обаче също бяха извън обсега на неговата магия, особено на деликатния ѝ вариант, който Пен се надяваше да използва. Е, винаги можеше да пробва със свлачище, макар че тук нямаше достатъчно дребен камънак на правилните места.

Велка, магьосникът и сержантът си говореха и нещо ръкомахаха. После мъжът с бялата дреха се обърна, разкърши рамене и започна да се катери по неравната пътечка с помощта на здрав кривак.

Беше истинско въплъщение на храмов магьосник и просветен свещенослужител. Висок, строг, зрял, могъщ, брадата му подстригана спретнато, макар че би могъл да продължи с ножицата и към веждите. Черните му очи се кокореха нагоре изпод бухлатите си заслони. Арисайдия и Найкис го гледаха с мълчалива тревога.

— Това е по моята част, предполагам — въздъхна Пен. — „Дез, готови ли сме?“

„Оооо — изгука тя. — Какво сладко малко демонче!“

„Моля?“

„Момъкът с брадата също е сладък, но демонът му е направо бебе. Имал е само две животни преди това и брадаткото е първият му човешки ездач. Ще знае само каквото знае магьосникът.“

— Слава на Копелето — отдъхна си Пен и потупа два пъти устните си с палец. А после още два пъти, защото всички тук щяха да имат нужда от Неговия късмет, за да оцелеят през следващите няколко минути. Дръпна се няколко крачки встрани от спътниците си и остави магьосника да скъси разстоянието помежду им за сметка на собствения си дъх. Замисли се как ли изглежда той в очите на съперника си. Уморен, кльощав, изгорял от слънцето младок с прибрана на възел коса, част от която се беше измъкнала и стърчеше около главата му — издуха един кичур от устата си, — облечен с дрехи втора ръка, мокра от пот туника, зелен елек и провиснали панталони за езда, целите в конски косми. Големите му стъпала негодуваха от дългия преход в разпадащите се сандали… определено трябваше да намери свестни ботуши отнякъде, и то скоро.