Пенрик [bg]

— И онова, което направи за нас, не е достатъчно доказателство, така ли?

Аделис поклати глава.

— Приемаш на доверие всичко, което излиза от устата му, гълташ, без да дъвчеш, като последната патка, само защото… какво… харесваш сините му очи?

— Самият ти не отричаш, че е магьосник, не можеш да отречеш, че е изключителен лекар… а онова, дето Пенрик ми го каза в храма снощи…

— Той ти го е казал — прекъсна я Аделис. — Отново.

Тя махна с ръка.

— Е, това ми го сподели като при изповед, така че няма да го обсъждам с теб. Но за другото… той вижда доброто в хората дори когато не го заслужават. Което го излага на опасност. Поведението му е на свещен, а не на шпионин. Мисли различно.

— Да, той и невидимият му демон с дванайсет глави. Как няма да е различно — каза Аделис и се намръщи.

Найкис потръпна за пореден път при мисълта какво ли се случва в пренаселената глава на просветен Пенрик. Непрекъснато. Е, поне явно никога не скучаеше. Чудо беше, че не е полудял.

— Пък и сега можем да се движим по-бързо — каза Аделис.

— Да бе, много бързо, като гледам.

— Хм. — Аделис натъпка последния хляб в устата си и стана, преди да го е сдъвкал. — Отивам да сръчкам коняря. И да поискам вода. И нещо за ядене. Път ни чака. Ще ни трябват. — И тръгна към каменната фермерска къща.

Найкис си помисли, че на нея ще ѝ потрябва друго, не храна и вода. Най-голямата ѝ нужда беше от друг характер, едновременно човешки и демоничен. Щеше ли да види отново странния магьосник? И щеше ли той да се справи без тях, самичък, както твърдеше брат ѝ? Последния път, когато се бе озовал на седонийска земя сам — първия му път всъщност, ако беше разбрала правилно, — Пенрик се беше сблъскал с неочаквани и ужасяващи препятствия. Не се беше чувствала така разтревожена и безпомощна от… ами, от случилото се с Каймис насам. А после и покрай Аделис, преди Пенрик да се появи. А сега и заради Пенрик. Поредицата мъже, които караха сърцето ѝ да кърви, ставаше по-дълга, но не и по-малко мъчителна.

И щеше ли изобщо да разбере дали се е прибрал у дома жив и здрав? Не познаваше никого в Лоди, ако не се брояха няколкото адрийски търговци, с които бе разменяла по някоя и друга дума. Някой от тях сигурно би могъл да отнесе писмо, но до кого?

Чакай, просветен Пенрик беше човек на храма. Ако наистина беше такъв, за какъвто се представяше, значи едно запитване до архисвещения на Адрия би могло да стигне до него. Напоследък писмата до и от Адрия май рядко стигаха до получателите си, но ако двамата с Аделис стигнеха до Орбас, Найкис щеше да си опита късмета, да.