Пенрик [bg]

— Докато стане време да оплешивееш — каза Найкис, — аз ще съм дебела и сбръчкана.

— И сладка. Като зимна ябълка.

— По-скоро кисела.

— Кисела по сладък начин.

— Оптимист.

— Трябва да си оптимист, за да направиш това — каза той и се премести до нея. Все нещо такова щеше да свърши, ако Найкис не го държеше под око.

Не че да го държиш под око беше неприятно. Едновременно изящен и мъжествен. Какво си беше помислила, когато го бе видяла за пръв път? В градината на патоската вила? „Ефирен“, да. Сега ѝ се струваше съвсем материален обаче, от плът, кръв и дълги, дълги кости. Грешки и чудеса, стеснителност и вродено изящество, тъга и радост. Красиви ръце с дълги пръсти, ръце чувствителни и умели в толкова много отношения. Трябва да си пълна глупачка, за да изпуснеш такива ръце.

— Все още сме далече от дома — изтъкна Найкис. Само дето прошепнатите ѝ възражения бяха рожба на навик и нищо повече, защото тя вече бе скочила от скалата и падаше право към Пен.

— А може би домът е само на една ръка разстояние — каза той. Въпросната ръка я прегърна през кръста, крепко. „Това ли съм аз, удавница, която теглят към спасителния бряг“, помисли си Найкис и отвърна със същото.