Пенрик [bg]

— О! — Мъжът се хвана на въдицата. — Благодарско!

— Такова… — каза Пен, сръган от чувствителната си съвест. Щом така или иначе скоро щеше да трябва да продължи пеша… — Искаш ли и този, да го върнеш в конюшнята?

Конярят се ухили.

— А, не. Нека армията му се порадва.

След което всеки продължи в своята посока.

И наистина, след още миля по хлъзгавия сипей, който подхождаше повече на магаре, отколкото на уморен и нервен кон, пътеката стигна до изсечени в скалата стъпала, които се стесняваха до обрасло с храсти дефиле. Пен с облекчение различи движение на високото — две фигури, едната със зелено наметало.

Обърна се да погледне назад и облекчението му се преля в тревога. В долината долу, в колона по един, се придвижваха войници на коне. Преброи ги… да, всичките тринайсет. Бялото петънце показваше, че Велка е помъкнал и магьосника си. Пен вдиша през зъби. Конят, провесил глава от изтощение, направи последен и не особено сърцат опит да го захапе, докато Пен вадеше багажа си от дисагите, преди да му свали юздата и да го натири.

Взе чантата и торбата и пое по нанагорнището. След няколко минути Найкис погледна назад, видя го и дръпна брат си за ръкава. След кратък спор двамата седнаха на камъните да го изчакат. Изглеждаха на края на силите си, но решени да продължат. Арисайдия, естествено, носеше меча си.

Пенрик се довлече до тях, разклати торбата и изхриптя:

— Забравихте манджата. И разни други неща.

Арисайдия изръмжа, но Найкис изглеждаше предпазливо доволна.

— След като Аделис… — започна тя, после се поправи в движение: — След като те оставихме в Скирос, мислехме, че ще продължиш към Адрия. Решил си да тръгнеш след нас?

Усмивката ѝ, заключи Пен, компенсираше злия кон, а донякъде дори и брат ѝ. Нямаше смисъл да пита чия е била идеята да го зарежат.

— Не точно. Само че няма и час след като изчезнахте Велка и взвод войници пристигнаха в градчето. С карети, точно както предположи ти — добави Пен и кимна на Арисайдия, който продължаваше да му се блещи. — На няколко мили след нас са.

Найкис си пое рязко дъх. Брат ѝ се намръщи още повече.

По взаимно и мълчаливо съгласие тримата оставиха различията си за по-късно. Арисайдия плъзна поглед по терена и го спря за дълго върху стесняващото се дефиле.

— Значи продължаваме нагоре. Може да има пещера.

— В която да се скрием? Велка си води магьосник. Така че идеята е лоша — предупреди го Пен.

— Хм. — Поне предупреждението Арисайдия прие, без да спори. — Предпочитам да не влизам в капан, от който няма излизане.

— И аз — каза Пен.

— Да тръгваме тогава.

Тръгнаха. Бързо останаха без дъх, но не и преди Арисайдия да го е разпитал за броя на преследвачите и да е изразил в детайли яда си, че Пен не е огледал по-подробно въоръжението им.

— Във вилата ти видя сметката на колко… седмина? Значи за мен остават шест. Май ще е по-добре да им се опънем тук, отколкото да ни настигнат по-късно, на тясно, когато ще сме още по-уморени и ще е тъмно.