Шогун

— Ти гладна? Ето, малка Цвете-сан, това хубаво. Съвсем пресен — истински скопен петел от Макао.

Марико поклати глава.

Сивото лице на боцмана разцъфна в усмивка. Той топна кълката в тлъстия сос и я поднесе към носа й.

— Със сос е още по-вкусно. Ей, ама хубаво е да може човек да се разбира като хората! Не ми се е случвало досега. Хайде, ще ти влее сили за каквото трябва. Скопен петел от Макао, казвам ти!

— Не, не, благодаря. Яденето на месо… е забранено. То е нарушение на будистките и шинтоистките закони.

— Е, поне в Нагасаки не е така — засмя се боцманът. — Японците там добре си хапват месце, стига да им падне, а и с грог се наливат. Ти си християнка, нали? Хайде, малка дона, опитай. Преди да си опитала, откъде знаеш, че не е вкусно?

— Не, благодаря.

— Човек не може да живее без месо. Месото е истинска храна. То дава сили. На — предложи той кълката на Кана. — Ти искаш?

Самураят поклати глава. На него също му се повдигаше.

— Ийе.

Боцманът сви рамене и небрежно хвърли месото обратно върху масата.

— Щом ийе, значи ийе. Какво ти е на ръката? Да не са те ранили по време на сражението?

— Да, но съвсем леко.

Марико размърда ръка, за да му докаже — и преглътна острата болка.

— Горкичкото! За какво си дошла, дона сеньорита?

— Да видя Ан… лоцмана. Изпрати ме Торанага-сама. Той пиян ли е?

— Да, а освен това му прилоша и от храната. Нещастното копеле яде като невидяло, а на всичкото отгоре изгълта половин шише на един дъх. Тия англичани са все една стока — не издържат на грога и изобщо не ги бива. — Очите му подробно я опипаха. — Не съм виждал толкова дребно цвете, пък и не съм разговарял с японка на цивилизован език.

— Всички японски жени и самураи ли наричате маймуни?

Морякът се изсмя.

— Е, това ми се изплъзна от езика. Така наричаме сводниците и курвите в Нагасаки. Не съм искал да те обидя. Не съм разговарял с цивилизована сеньорита, а и не съм подозирал, че може да има такива, кълна се в бога!

— Както и аз, сеньор. Не съм разговаряла преди с цивилизован португалец, освен със светия отец. Маймуните са животни, нали?

— Така е. — Той й показа изпотрошените си зъби. — Говориш като истинска дама. Да, не съм искал да те обидя, дона сеньорита.

Блакторн започна да бълнува нещо. Тя веднага отиде при него и леко го побутна.

— Анджин-сан! Анджин-сан!

— Да. — Той отвори очи. — Здравейте… Извине… аз… — Болката обаче го притисна, стаята се залюля пред очите му и той пак се отпусна назад.

— Моля ви, сеньор, изпратете да повикат някакъв прислужник. Някой трябва да го измие.

— Имаме роби, но не са за тази работа, дона сеньорита. Оставете го англичанина — какво е малко повърнато за един еретик?

— Нямате прислужници? — Тя беше поразена.

— Имаме роби — черни копелета, но са много мързеливи, не бих доверил на някого от тях да го измие — добави той с крива усмивка.