Сълзата на дявола [bg]

Паркър хвърли поглед в кабинета на Стан Луис. Видя книгите, които сам бе използвал, когато работеше в този отдел: „Документи със съмнителен произход“ от Харисън, „Въведение в анализа на почерци“ от Хаузли и Фармър и „Изследване на документи с неизяснен произход“ от Хилтън. Тук беше и библията на хората от тази професия: „Съмнителни документи“ от Албърт А. Осбърн. Четирите дръвчета бонсаи, които бе отгледал и оставил на наследника си, още стояха на местата си.

— Къде се губи бележката? — попита той нетърпеливо.

— Идва.

Паркър включи някои от апаратите. Едни забръмчаха, други защракаха. Трети не издадоха звук, само сигналните им лампички заблестяха като любопитни очи.

Чакане, чакане…

Стараеше се да не мисли за разговора си с децата преди един час — когато им каза, че плановете за празника се променят.

Хухалите играеха в стаята на Роби, подът все още бе покрит с части от конструктори и колички.

— Здрасти, хухали.

— Стигнах трето ниво — похвали се Стефи и кимна към видеоиграта. — После ме изхвърлиха.

Роби провеждаше масирана атака върху леглото си — с хеликоптери и всякаква друга десантна техника.

Паркър седна до него:

— Сещате ли се за тези хора, дето идваха преди малко?

— Хубавата жена, която гледаше през цялото време — обади се закачливо синът му.

(„Те са по-хитри, отколкото можеш да си представиш“ — твърдеше „Ръководство за самотни родители“.)

— Та те ми казаха, че един приятел е в болница и трябва да ида да постоя при него за известно време. Кой искате да ви гледа?

Освен с нормалния брой ученички и студентки детегледачки Паркър разполагаше и с доста приятели от квартала, които с удоволствие щяха да вземат децата за през нощта. Освен това можеше да се обади на приятелката си Лин, която живееше в друго градче в Окръга. Тя би отишла накрай света, за да му помогне, но днес със сигурност имаше среща (не можеше да си представи Лин без мъж на Нова година), пък и отношенията им не бяха вече толкова близки, че да иска от нея такава саможертва.

— Наистина ли трябва да отидеш? — попита Роби. — Точно тази вечер ли?

Когато се чувстваше разочаровано, момчето ставаше много кротко и никога не изразяваше бурно чувствата си. Не се оплакваше и не хленчеше (което Паркър би предпочел). Просто мълчеше и тъгата сякаш преливаше от душата му. Сега, когато Роби го гледаше така, застанал неподвижно, с малък хеликоптер в ръка, Паркър се почувства, сякаш разочарованието на сина му разяжда и собственото му сърце.

Стефи бе по-малко емоционална и даваше още по-слаб израз на чувствата си. Само тръсна глава и се намръщи:

— Твоят приятел ще се оправи ли?

— Не се съмнявам. Но ще се почувства много по-добре, ако има близък човек до себе си. Така че… на Дженифър ли да се обадя, или на госпожа Кавано?