И се възправи сянка [bg]

— Не ти ли харесва? Мека ми я направи. Тя самата е наполовина тучони или поне така твърди.

— Доста ми харесва. Със сигурност е… екзотично.

Въпреки това Бан не можеше да спре да мисли за онзи първи път, когато я беше видял да стои на един ъгъл заедно с другите улични момичета от Квартала на бръснарите сред ръмящия дъжд, накъдрил късата й коса.

— Просто си мислех, че предишната ти прическа повече подхождаше на името ти.

— Все още имам къдрици — измърка тя и нави една от тях около пръста си, пърхайки с мигли.

— Стига вече — примоли й се той.

— Какво?

Известно време той не каза нищо.

— Нека просто да полежим тук — двама души заедно в една стая. Ще ти платя за времето.

Тя се усмихна и това беше първата й искрена усмивка към него.

— Това го мога.

Момичето отново легна върху ръката му. Тя присви устни и духна една блестяща прашинка, за да я махне от лицето си. Очите й я проследиха и Бан откри, че също следва движението й сред облака въртящи се прашинки, изпълващи стаята. Прашинката се понесе над купчината сгънати дрехи, пъхнати между леглото и стената. Накрая изчезна сред листата на джуба в саксията от дялано дърво, където едно-единствено цвете беше разцъфнало със закъснение. Това беше присъщо на лагосците — да слагат цветята в саксии и да ги внасят в къщите си. Тази мода се разпространяваше в града, откакто беше започнал непрекъснатият приток на бежанци от Лагос. Дори Марлий беше започнала да го прави.

Отвън един гарван прелетя край прозореца, пляскайки с криле и надавайки грозните си крясъци.

Бан дълго време просто гледаше през дантелените завеси към незабележителната гледка от строящи се жилищни сгради от другата страна на дворовете и общинските зеленчукови градини зад тях. Под лазурното небе стърчаха кранове и скелета. През тънката стена зад тях отново се разнесе глас — беше Мека, която се пазареше за цената си с клиент. Откъм пода продължаваха да се чуват все по-силните гласове на децата. Тези петнайсет деца бяха нещо като племе, командвано от майка им Роза — собственичката на сградата, която се оказа, че е майка само на две от тях. Тя беше вдовица на средна възраст с добро сърце и не можеше да се сдържи да не помогне на всяко гладно улично хлапе, което срещнеше. Самите деца сякаш почти не забелязваха мъжете, качващи се по всяко време по скърцащите стълби в задната част на къщата. По време на скорошните посещения на Бан те само му бяха хвърлили няколко погледа, след което престанаха да му обръщат внимание. Бяха твърде заети да пищят в калта на задния двор и да се карат за червеи, крещейки с възторг, когато скъсваха някой на две.