Господарят на дъжда [bg]

Люис стисна сърдечно ръката му. Беше висок колкото Фийлд, но с това приликата между тях се изчерпваше. От пригладената назад черна коса до лъскавите бели обувки Люис беше дете на висшата класа.

— Ричард е тук от скоро. Работи в полицията.

— Полицията — отбеляза мъжът с престорено възхищение. — Отлично. Не в пътната, надявам се.

Фийлд се подвоуми. Грейнджър постоянно ги предупреждаваше да не разправят наляво и надясно с какво се занимават, но и двамата събеседници на младежа участваха в управлението на Градската полиция.

— Не — отвърна той.

— За Маклауд ли работиш?

— За Патрик Грейнджър.

— Аха. — Люис вдигна вежди. — Имаш вид, сякаш цял ден си тичал насам-натам.

— Имаше едно убийство — леко се усмихна той. Късно осъзна, че опитът му да се похвали е неуместен.

— Рускинята ли? Четох за това в „Ивнинг Поуст“.

— Лена Орлова.

Може би си въобразяваше, но Фийлд остана с впечатлението, че Люис е познавал Лена Орлова или поне е чувал името.

— Разпъната на леглото. Перверзен секс. — Чарлс извади ръце от джобовете си. — Какво ще правим?

Джефри Доналдсън погледна часовника си и се обърна към племенника си:

— Време е да тръгваме за срещата с Пенелъпи. — Остави чашата си на бара. — Можеш да дойдеш — каза на Люис.

Люис се усмихна:

— Как мога да устоя на вечеря с Пенелъпи?

Във фоайето той взе шапката си от портиера и излезе. Джефри хвана Фийлд за ръката:

— Той е наш човек. Чарлс е наш човек.

— Да, разбира се.

Навън шофьорът на Люис вече бе докарал новия му черен буик и тримата се качиха отзад. Потеглиха по „Бънд“ покрай ярко осветените огромни сгради. Куполът на хонконгско-шанхайската банка изглеждаше призрачен на фона на нощното небе. Завиха по нанкинското шосе и Фийлд се загледа в магазините, още пълни с купувачи.

Спортният клуб на булевард „Бъблинг уел“ също бе висока сграда. Широкият полукръгъл вход водеше в просторно фоайе с каменен под и декоративни растения в големи посребрени саксии. Отляво имаше рецепция, но Люис ги преведе направо през верандата, която гледаше към малък фонтан и голяма, грижливо поддържана морава. Облечени в бяло мъже и жени играеха на кегли в единия край близо до стената, други по-настрани играеха крокет.

Здрачаваше се. Един индиец с бяло-златиста униформа започна да закачва фенери на терасата, поставяше ароматни пръчици на всяка маса и пръскаше парафин срещу комарите.

Пенелъпи Доналдсън ги чакаше в дъното на помещението. Седеше с крака подпрени на плетена табуретка до стъклена масичка. Фийлд от пръв поглед я оцени като красавица с буйна катраненочерна коса. Носеше къса пола, а устата й бе малка и изящна. Беше с прекалено силен грим за неговия вкус.

— Чарли! — възкликна тя; изправи се и целуна Люис по устата. — Каква прекрасна изненада.

— Пенелъпи — намеси се малко смутено Джефри, — това е Ричард Фийлд, моят… нашият племенник.