Дракони на пролетната зора

— Но как? — попита Танис и усети, че го обхваща необичаен страх, когато погледна в златистите му очи и видя отразена в тях завихрената светлина на сферата.

— Използвам магията си. И магията на кълбото. Съвсем проста е, макар че недоразвитият ти мозък едва ли може да го схване. Сега имам силата да слея енергията на физическото си тяло с енергията на духа си. Ще се превърна в чиста енергия — в светлина, ако така предпочиташ. А когато го направя, мога да пътувам през небесата като слънчевите лъчи и да се връщам във физическия свят, когато и където пожелая.

Танис поклати глава. Райстлин беше прав — мисълта беше недостъпна за него. Не можеше да я възприеме, но в сърцето му покълна надежда.

— Може ли кълбото да направи това за всички ни? — попита той.

— Възможно е — отвърна Райстлин, кашляйки, — но не съм сигурен, затова няма да рискувам. Знам, че аз мога да се спася. Не ме е грижа за другите. Ти ги обрече на алената смърт, ти ги спасявай.

— Поне брат ти — каза той меко.

— Никой! Отдръпни се!

Дива, отчаяна ярост завладя Танис. Трябваше да го накара да се вслуша в гласа на разума, за да се възползват всички от тази странна магия и да се спасят. Знаеше достатъчно за магията, за да осъзнае, че на Райстлин щеше да му е необходима цялата сила, за да контролира драконовото кълбо. Пристъпи напред и видя нещо да проблясва в ръката на магьосника. Сребърната кама, отдавна скрита в замаскираната кожена кания на китката му, се появи изневиделица. Танис спря и очите им се срещнаха.

— Добре — каза задъхан той. — Мен ще убиеш без да се замисляш, но няма да нараниш брат си. Карамон, спри го!

Войнът пристъпи към близнака си. Райстлин заплашително вдигна сребърната кама.

— Не го прави, братко — каза меко той. — Не се приближавай.

Карамон се поколеба.

— Върви, Карамон! — заповяда Танис. — Той няма да те нарани.

— Кажи му, братле — прошепна Райстлин, като не откъсваше поглед от очите на брат си. Блестящите му зеници се разшириха и златистата светлина опасно проблясваше. — Кажи му какво съм способен да направя. Ти помниш. Аз също. Сещаме се за това винаги, когато се погледнем, нали?

— За какво говори той? — попита Танис, като слушаше с половин ухо. Чудеше се как да разсее Райстлин, за да го нападне.

Карамон пребледня.

— За Кулите на Висшата магия… Но ни е забранено да говорим за това. Пар-Салиан каза…

— Сега вече няма значение — прекъсна го Райстлин с дрезгавия си глас. — Той нищо не може да ми направи. Щом получа онова, което ми беше обещано, дори великият Пар Салиан няма да има силата да се изправи срещу мен. Но това не е ваша грижа. Стига!

Райстлин си пое дълбоко дъх и заговори с очи, все още вперени в брат си. Танис предпазливо се приближи. Сърцето му биеше в гърлото. Само миг и немощният магьосник щеше да падне… Изведнъж откри, че е завладян от гласа му и изпита непреодолимо желание да спре, сякаш го беше обвързал със заклинание.

— Последният изпит в Кулата на Висшата Магия, Танис, беше срещу самия мен. И се провалих. Убих го, убих брат си — гласът на Райстлин беше спокоен, — или поне онова, което сметнах за него. — Той сви рамене. — Оказа се, че е илюзия, създадена да ме научи да осъзная дълбочината на ревността и омразата си. Така са смятали да пречистят душата ми от мрака. А всъщност научих, че ми липсва само контрол. Но тъй като това не беше част от истинския изпит, провалът ми не се обърна срещу мен освен в очите на един човек.