Мъчение на Никола Нови Софийски (Житие и живот, повест и сказание за светия и славен Христов мъченик Никола Нови, пострадал в славния град Сардикийски, наречен Средец, и за мъчението му чрез предателство)

Прочее, достатъчно е реченото за тях чрез писанието: „Вървете в светлината на вашия огън и в пламъка, който сами разпалихте за себе си.“ А ние да следваме словото по-нататък и да стигнем до последното страдание на мъченика заради Христа. Нека се помолим да бъде помощник и съучастник на словото ми благодатта, осенила страдалеца, та да бъде преуспешно и безпрепятствено това начинание. И аз ще се потрудя за това, към което се устремих, за да украся с разкази неговите мъченичества и свещени изповедания, отправяйки взор към най-важното възпоминание за този дивен и приснопаметен мъж. Макар че се написа далече от подобаващото, но поне да бъде подобно на двете лепти на онази вдовица. Не ще ме пренебрегне, надявам се, мъченикът, както и Христос – вдовицата, понеже [мъченикът] е благ ученик на благия владика. Но, както смятам, тогавашното време така изискваше, защото бяхме притеснявани с голяма размирица от ония, що тогава властвуваха, и православните се виждаха обхванати от различни злини. Но така прочее е! А ние ще се заемем със словото, откъдето го оставихме, и ще чуем как богогласният език разкриваше пред съда истината, а лъжата и беззаконието изобличаваше, както великият Предтеча и Кръстител Спасов – Иродовото законопрестъпление. Той застана пред съдията с непорочен мъжествен ум, с благоговеен нрав и с чиста съвест, въоръжен, според апостола, с всякакви духовни оръжия: препасан през слабините с истината, с шлема на спасението и облечен с правдата като с броня, но и с нозе обути, та да тича за проповядване на евангелието и да стъпква всяка вража сила. И взе меч – божието слово, понеже неговата битка не беше [с врагове] от кръв и плът, но с началата, с властите, с миродържеца на тъмата на този живот. И така застана, както беше се приготвил, закрепил нозе на камъка на вероизповеданието, защото Давид говореше: „Застана кракът ми на правия път и ще те благославя, Господи“ – а тук той стоеше и мислеше, че стои с духовни очи пред безсмъртния съдия. И достойно зрелище щеше да бъде за ангелите и хората, защото предстояха венци и мъки, почест и срам, веселие и скръб, а блаженият се молеше първите да наследи, а вторите да отбегне, което не след дълго му се случи, понеже Господ изпълни всичките му просби и от желанието на сърцето му не го лиши, „тъй като душата му бе угодна на Господа“, както рече Соломон, и прочее. Но да се върнем на предстоящето.