Мъчение на Никола Нови Софийски (Житие и живот, повест и сказание за светия и славен Христов мъченик Никола Нови, пострадал в славния град Сардикийски, наречен Средец, и за мъчението му чрез предателство)

А как – нека се каже по-подробно! Нему, прочее, нему те твърде завиждаха заради прекрасната му душа, а и за изкуството в занаята, както преди малко споменахме, та силно се стараеха да откъснат блажения от Христа и да го приобщят към своята заблуда. О, горко! И чрез своето празноумие започнаха да вършат неправда срещу праведника. Но блаженият Николай, това Христово агне, никак не очакваше безчестието на онези зверове, както бе казано, но докато той пируваше с тях с незлобивото си сърце, постепенно се отпусна, забрави от неведение своята слабост – о, злочестини мои! – и така силно го напиват с мъст, дотолкова, че да загуби напълно съзнание. И след като те го измамиха, лукавият бяс, що от много време беше събирал лютата си злоба, изля я срещу светия мъж и стана виновник за неговото горко падение. По този начин, случили удобен момент, онези безбожни измамници го разголват, уви! – и го обрязват, та чрез обрязването, дори без той да желае, да го привлекат към себе си и да го откажат от Христа. И, о низост, о безумие! Как не изсъхнаха злосторните ръце, как не ослепяха очите им, на тях, които като Хам поругаха голотата на своя баща…

И що стори кроткият, когато видя какво му се случи? Събудил се от сън, той беше вътрешно изплашен и веднага по навик се осенява с кръстен знак. Обаче не разбира какво вижда, като се вижда наранен, и по това, че дрехите му бяха обагрени от много кръв, той позна своята немощ, не изтърпя бесовското поругание, простена отдън душа и рече така: „Господ ми е помощник, не ще се уплаша! Какво ще ми стори човек? Господ ми е помощник и аз, като погледна срещу враговете си, и в името Господне ще им противостоя.“ Това прочее рече храбрият Николай с покруса на сърцето, облива се в горещи сълзи, не може да търпи да се вижда гол и лишен от божествено покровителство и милост. Той беше изгарян от силни вътрешни пламъци, а още повече устрелен от стрелите на обвиняващата съвест, виждаше непрекъснато пред себе си попълзновението. Той възложи само на единия Бог своята съвест и никому нищо не каза, но със съкрушено сърце само ронеше капки от очи, сякаш от някакво езеро, и обгаряше свещеното си лице. Но поради страха от безбожниците така тайно започваше покаяние, понеже блаженият още беше а ръцете им. Мерзките танцуваха, веселяха се и се радваха – слуги на чревото, отдаваха се на пиянство и чревоугодие и се стараеха много да го развеселят, виждайки, че той вече скърби. Също и с крясък те произнасяха безчинно гнусна молитва, те – достойните за окайване!

О, жалостен глас! Тогава прочее немалка скръб обземаше братството, а доволство и благоразположение – сборището на неверниците. Доблестният Николай видя случилото се с него и с плач ридаеше и произнасяше реченото от блажения Йов, говорейки: „Да не се смята този ден [в броя] на месеците, нито часа, в който ме роди майка ми!“ И още: „Защо не се събраха слабините на майка ми в часа, в който излязох от утробата й.“ И мислено отправяше сърдечните си очи към окото, що никога не спи. И се помоли, казвайки така: „Владико на всичко и Боже, създателю на видимите и невидимите твари, Ти познаваш сърцата на създанията [си], познаваш всички неща отпреди тяхното съществувание, на Тебе човешката помисъл се изповядва и дирята на помисълта е открита за Тебе. Виж дали има неправда в моето сърце, виж дали пътят на беззаконието е в мене; Ти, който единствен изпитваш справедливо сърца и утроби, Ти виж озлоблението на моята душа, виж колко [злини] направиха срещу ми лукавите. Не пренебрегвай, преблаги съдийо, моята тъжба, въздай възмездие на горделивците. Не ще изтърпя разлъката с Тебе, пастирю добри, от Твоята кошара бях грабнат от душетлелните вълци и намери ме, мене— заблудилия се, Ти, който заради мене беше след мене! Ето моите беззакония са пред мене винаги! Спаси ме, всевидче Владико, понеже съм в беда, и успокой гнева си, що справедливо се разгоря срещу мене, и преобрази в милост на милосърдието надигналия се справедливо твой напад, Ти, който укроти при Естир разпаления гняв на Асуир, мидийския цар. Отклони ме, Господи, от моето порочно и страшно падение и [ме] въздигни от тъмата и смъртната сянка. Протегни ми ръка, както на Петър, възкреси ме от мъртвите, както сина на вдовицата, закрепи [ме] пак, както парализирания, изтръгни [мене, който съм] в самото гърло на дявола, защото Ти чрез мъжество окованите извеждаш и твоята мишца е безкрайно крепка, многовъзпети царю.“