Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Златин ти дава голяма власт — каза той тържествено, — обаче не бива да я използваш, както и Детската царица никога не се възползва от властта си. Златин ще те пази и насочва, но ти никога не бива да се месиш в хода на събитията, независимо какво ще видят очите ти, защото от този момент нататък твоето собствено мнение не е от значение. Затова тръгни без каквото и да е оръжие. Остави да стане онова, което трябва да стане. На теб всичко трябва да ти е еднакво скъпо — и лошото, и доброто, и красивото, и грозното, и глупавото, и мъдрото, също както е еднакво скъпо и на Детската царица. Позволено ти е само да търсиш и да питаш, но не и да съдиш по собствена преценка. Не забравяй това никога, Атрею!
— Златин! — повтори Атрею с благоговение. — Дано да съм достоен за Съкровището. Кога да тръгна?
— Веднага — отвърна Кайрон. — Никой не знае колко дълго ще трябва да търсиш. Възможно е още сега всеки час да е фатален. Сбогувай се с твоите родители, братя и сестри!
— Аз нямам родители — отговори Атрею. — И майка ми, и баща ми са били убити от бизон скоро след като съм се появил на този свят.
— А кой те е отгледал?
— Всички жени и мъже на племето. Затова ме нарекоха Атрею, на Свещения език това означава Син на всички.
Никой не би могъл да разбере по-добре от Бастиан какво означава това. Макар че баща му беше все пак жив, а Атрею нямаше ни баща, ни майка. Затова пък Атрею бе отгледан от всички мъже и жени на племето и бе Син на всички, а той, Бастиан, всъщност си нямаше никого, да, той бе Ничий син. Все пак Бастиан се зарадва, че нещо го свързва с Атрею, защото иначе между тях не съществуваше особена прилика както по отношение на храбростта и решителността, така и на телосложението им. И все пак и той, Бастиан, беше тръгнал по следите на неизвестното и не знаеше нито къде ще го отведе това пътешествие, нито как ще завърши.
— Тогава е по-добре да тръгнеш, без да се сбогуваш — рече старият кентавър. — Аз ще остана и ще им обясня всичко.
Лицето на Атрею се изостри и придоби още по-решителен вид.
— Откъде да започна? — попита той.
— Отвсякъде и отникъде — отвърна Кайрон. — Отсега нататък ти си сам и така ще бъде, докато дойде краят на това дълго търсене, независимо как ще свърши то.
Атрею кимна.
— Сбогом, Кайрон!
— Сбогом, Атрею! И… на добър час!
Момчето се обърна и понечи да излезе от шатрата, но кентавърът го повика отново. Когато те се изправиха един срещу друг, старият положи двете си ръце на раменете му, погледна го в очите и с усмивка, свидетелстваща за уважението му, каза бавно:
— Мисля, че почвам да разбирам защо изборът на Детската царица е паднал върху теб, Атрею.
Момчето леко сведе чело и бързо излезе.
Отвън пред шатрата стоеше Артакс, неговият кон. Той беше петнист и дребен като дивите коне. Краката му бяха набити и къси, но това не му пречеше да бъде най-бързият и издръжлив кон нашир и надлъж. Все още беше със седло и юзда, тъй като се бе върнал от лова с Атрею.
— Артакс — прошепна Атрею и го потупа по врата. — Трябва да тръгваме. Трябва да отидем далече, много далече. Никой не знае дали ще се върнем и кога ще стане това.
Кончето кимна с глава и тихо изпръхтя.
— Да, господарю! — отговори то. — А какво ще стане с твоя лов?
— Ние отиваме на много по-голям лов — отвърна Атрею и се метна на седлото.
— Стой, господарю! — изпръхтя кончето. — Ти забрави оръжията си. Нима ще тръгнеш без лък и стрели?
— Да, Артакс — отвърна Атрею. — Аз нося Сиянието и не бива да съм въоръжен.
— Така ли! — възкликна кончето. — И накъде ще тръгнем?
— Накъдето поискаш, Артакс — отвърна Атрею. — От този момент ние започваме Голямото търсене.
С тези думи те полетяха в галоп и тъмнината на нощта ги погълна.
По същото време на едно съвсем друго място във Фантазия се случи нещо, което никой не видя и за което не подозираха нито Атрею, нито Артакс, та дори и Кайрон.
Сред едно далечно поле нощната тъма се скупчи в грамадна призрачна фигура. Мракът се сгъсти така, че в непрогледната нощ от полето изплува огромно черно тяло. То все още нямаше ясни очертания, но вече беше стъпило на четирите си лапи и в очите на мощната му космата глава проблясваше зелен огън. Ето че чудовището надигна муцуна и започна да души. Дълго стоя така. После изведнъж май долови миризмата, която търсеше, защото от гърлото му се разнесе мощен тържествуващ рев.
Призрачното създание се втурна да бяга. Препускаше с големи безшумни скокове из беззвездната нощ.
Часовникът на кулата удари единадесет. Сега започваше голямото междучасие. От коридорите ехтяха виковете на децата, които тичаха надолу към училищния двор.