![Планета за изгнаници [Planet of Exile - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Планета за изгнаници [Planet of Exile - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Хейнски цикъл #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Манчева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планета за изгнаници [Planet of Exile - bg]». Краткое содержание книги:
— Слушайте! — извика той и гръмовитият му глас („От мене го има“, помисли си Уолд) наложи известна тишина, макар и тук-там да продължаваха да мърморят и да се подсмиват. Досега, въпреки че вече всички имаха що-годе представа за случилото се, непосредствената причина или повод за кавгата им с Ландин не бе обсъждана извън стените на Уолдовия Родов дом. Просто бе съобщено, че походът няма да се предвожда от Умаксуман, че няма да има никакъв поход и че може да се очаква нападение от пришълците. Онези, които не знаеха нищо за Ролери или Агат, разбираха, че всъщност става дума за борба за надмощие между групировките в най-силното семейство. Именно това проличаваше от всичките речи, които се произнасяха пред Каменния сбор, въпреки че в тях привидно се обсъждаше дали пришълците да се считат за врагове извън градските стени.
В момента беше ред на Умаксуман:
— Слушайте, старейшини на Тевар! Казвате това, казвате онова, ала няма какво повече да кажете. Гаалите идат — след три дни ще са тук. Замълчете и вървете да наострите копията си, вървете да гледате към портите и стените ни, защото врагът иде, връхлита върху нас — гледайте! — махна той с ръка на север и много от тях се извърнаха да видят накъде сочи, като че ли очакваха ордите от Южното нашествие тозчас да нахлуят през стената — толкова убедителна бе реториката му.
— Защо не си гледал към портата, през която излезе твоята родственица, Умаксуман?
Край на недомлъвките.
— Тя е и твоя родственица, Укует — отвърна гневно Умаксуман.
Единият бе син на Уолд, другият му бе внук и двамата говореха за дъщеря му. За първи път в живота си той потъна от срам пред избраниците на народа си, неподправен, безпомощен срам. Седеше със сведена глава и не помръдваше.
— Да, така е. И аз съм този, който изми срама от рода ни! С братята ми избихме зъбите от мръсното лице на оня, с когото тя преспа, и тъкмо го бяхме притиснали да го скопим като див звяр, когато ти ни спря, Умаксуман. Спря ни с глупавите си приказки…
— Спрях ви, за да не ни се наложи да се бием с пришълците, вместо само с гаалите, глупако! А тя е достатъчно голяма, за да спи с когото си поиска, и това не е…
— Той не е човек, родственико, и аз не съм глупак.
— Глупак си, Укует, тъй като не пропусна случая да ни скараш с пришълците и по този начин унищожи единствената ни възможност да отблъснем гаалите!
— Не искам да те слушам, лъжец, предател!
С викове и извадени брадви те се нахвърлиха един срещу друг в средата на кръга. Уолд се изправи.
Най-близко седящите до него мъже вдигнаха поглед в очакване той да осуети сбиването в качеството си на старейшина и родов вожд. Но Уолд не направи нищо подобно. Само обърна гръб на разкъсания кръг и тръгна мълчаливо със скованата си, тежка походка по уличката между стръмните покриви и издадените капчуци към дома на своя Род.
С мъка слезе по издълбаните в земята стъпала и се вмъкна в задушното, задимено и топло подземно помещение. Наобиколиха го момчета и жени с въпроси за Каменния сбор — дали е свършил и защо си иде сам.
— Умаксуман и Укует се бият — каза той, за да се отърве от тях, и седна до огъня с крака почти в самата жарава.
От това няма да излезе нищо добро. От какво ли пък вече можеше да излезе нещо добро? Когато разплаканите жени внесоха тялото на внука му Укует, а гъстата кръв от разцепения му череп оставяше дебела диря след тях, Уолд продължи да гледа все така неподвижно и безмълвно.
— Уби го Умаксуман, родственикът му, брат му — нахвърлиха се отгоре му с пронизителпи писъци жените на Укует, но той дори не повдигна глава. Най-сетне замаяно се огледа, като обкръжен от ловци, престарял звяр и рече дрезгаво:
— Млъкнете… не можете ли да млъкнете…
На следващия ден отново заваля сняг. Погребаха Укует, първия мъртвец от началото на Зимата, и вкочаненото му лице се покри със сняг още преди да заровят гроба. В този миг и дълго след това Уолд не преставаше да мисли за Умаксуман, прокуден, сам сред възвишенията, сред преспите. Чия ли участ беше по-добра?
Езикът му бе много надебелял и той не искаше да говори. Седеше си до огъня и понякога дори не беше сигурен дали навън е ден, или нощ. Не спеше както трябва — сякаш непрекъснато се будеше. И в един от тези моменти чу как отвън над земята се надига някакъв шум.