Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
Големият часовник започна да потраква и те знаеха, че скоро ще отброи със звън поредния кръгъл час, така че се изнизаха заднешком и побягнаха надолу по стълбите. Дъг беше последен, водеше ги Том.
Тайфата се срещна с дядото насред моравата пред съда и той погали всекиго по главата или по рамото. После другите момчета се разотидоха тичешком, а Том, Дъг и дядо им тръгнаха към пресечката — магазинът на ъгъла още беше отворен в тази съботна вечер.
И последните любители на разходките вече започваха да се прибират по домовете си. Дядото избра най-хубавата пура, която успя да намери, отряза крайчето и я запали от винаги горящата запалка на тезгяха. Засмука дима доволен и погледна със спокойно удовлетворение двамата си внука.
— Добре се справихте, момчета — увери ги. — Много добре.
И тогава се разнесе звукът, който те не искаха да чуят.
Големият часовник се прокашля в кулата и изтръгна първия си звън.
Бум!
Една по една светлините в града започнаха да гаснат.
Бум!
Дядото се обърна и кимна, ръката с пурата даде знак на момчетата да тръгват с него към къщи.
Пресякоха улицата и тръгнаха през квартала, а часовникът удари звучно още веднъж и още веднъж, разтърсваше въздуха и караше кръвта във вените им да тръпне.
Момчетата пребледняха.
Дядо им прогледна надолу към тях и се престори, че не забелязва.
Вече всички светлини в града бяха угаснали и трябваше да намерят в тъмата пътя, откроен само от тъничкия лунен сърп в небето.
Отдалечаваха се от часовника и страховитите му звуци, които отекваха в кръвта им и принуждаваха всички в града да следват предопределението си.
Минаха покрай дерето, където нищо чудно да се криеше нов Самотник и можеше да изскочи всеки миг, за да докопа някого.
Дъг погледна встрани, зърна черния силует на къщата с духовете, стърчаща над ръба на дерето, и за миг се смути.
Но най-сетне, в непрогледната тъма, с отшумяването на последния звън на големия часовник, се дотътриха по тротоара и дядо им им каза:
— Приятни сънища, момчета. Бог да ви благослови.
Те изтичаха вкъщи при леглата си. Усещаха, макар и да не го чуваха, тиктакането на големия часовник и връхлитането на бъдещето в черната нощ.
В мрака Дъг чу Том да казва от стаята си отсреща:
— Дъг?
— Какво?
— Все пак не беше толкова трудно.
— Вярно, не беше толкова трудно.
— Справихме се. Поне нагласихме пак нещата както трябва да са.
— За това не съм сигурен — отвърна Дъг.
— Но аз съм — рече Том. — Защото този проклет часовник ще накара слънцето да изгрее. Нямам търпение да го дочакам.
После Том заспа и Дъг скоро го последва в съня.
28.
Бум!
Калвин С. Куотърмейн се сепна в съня си и бавно се надигна.
Бум!
Големият часовник отброяваше полунощ.
Усещаше се наполовина сакат, докато се добра до прозореца и го отвори широко за биенето на часовника.
Бум!
— Не може да бъде — промърмори. — Не е мъртъв. Не е. Поправили са я тая проклетия. Още сутринта ще се обадя на останалите. Може би с това се свърши. Може би приключихме. Поне в града всичко пак потръгна, както се полага, а утре трябва да измисля какво да правя отсега нататък.
Вдигна ръка и откри на устните си нещо странно. Усмивка. Опита се да я улови с ръка и — ако е възможно — да я проучи.
„Може да е от времето — размишляваше той. — Може да е от вятъра, тъкмо така повява. А може да е от някакъв чудат сън… какво ли сънувах?… и сега, щом часовникът оживя отново… Трябва да разнищя положението. Войната е почти към края си. Но как да я довърша? И как да победя?“
Куотърмейн подаде глава през прозореца и се загледа в сребърния сърп на луната в среднощното небе. Луната, часовникът, скърцащите му кости… Припомни си неизброими нощи, в които бе гледал от прозореца спящия град, макар че в отминалите години не бе прегърбен и ставите му не се схващаха. В предишните години, когато гледаше през същия този прозорец, беше млад, пращеше от здраве, преливаше от нахакана жизненост също като онези момчета…
„Я почакай! Чий рожден ден е най-скоро? — питаше се той и се мъчеше да извика в паметта си личните картони на учениците. — На някое от чудовищата ли? Какъв златен шанс ще е. Ще ги унищожа с благост, ще прикрия петната по козината си, ще навлека кучешка премяна, за да скрия коварната котка под нея!
Изобщо няма да се усетят какво ги е сполетяло“.
29.
Денят беше от онези, в които всички врати са отворени, а щорите на прозорците вдигнати нагоре от зазоряване. Никой не го свърташе вътре, всеки беше навън, никой нямаше да умира, всеки щеше да живее вечно. По-скоро пролет, а не сбогуване с лятото, по-скоро раят, а не Илинойс. През нощта бе валял дъжд, охладил беше жегата, а сутринта, когато облаците бързо се разпръснаха, всяко дърво във всеки двор те поръсваше с отделен, личен дъждец, ако го разтръскаш пътьом.