Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
— Да.
— Защото времето пак си тече. Нищо не се промени. Като тичахме насам, гледах светлините наоколо и никоя не угасна. Нататък по улицата зърнах полицаи, тях също не спряхме. Все чаках светлините да угаснат или да се случи друго, за да проличи, че наистина направихме нещо. А накрая се оказа, че някой може да е пострадал. Я си помисли за Уил, Бо и другите, как са се довлекли вкъщи от съда. Никой няма да мигне тая нощ и когато накрая се унесат, ще се успят, ще се излежават, без да вършат нищо, ще си кротуват… а аз за пръв път от години съм се ококорил през нощта. Дори не мога да си затворя очите. Дъг, какво ще правим сега? Тъй де, ти все разправяше, че трябва да убием часовника, но как ще го съживим, ако се наложи?
— Часовникът не беше жив — промълви Дъг.
— Но ти каза… Добре де, аз го казах. Май излиза, че аз започнах всичко. Все си говорихме, че трябва да го направим, и накрая го направихме, но какво стана? Като гледам, сега всички ще си изпатим.
— Само аз — възрази Дъг. — Дядо ще ми дръпне хубавичко конско.
— Но ние се съгласихме, Дъг. Страхотно беше. Хареса ни. И беше весело. Но сега, щом часовникът никога не е бил жив, как ще му върнем живота? Не може и едното да е вярно, и другото… но трябва да направим нещо. Какво?
— Може би трябва да отида в съда и да подпиша някакъв документ — отвърна Дъг. — Да речем, ще обещая да им давам джобните си през следващите десетина години, за да поправят с тези пари часовника.
— Дъг… Олеле!
— Ами така е, когато искаш да съживиш толкова голямо нещо. Поне десетина години. Какво пък толкова, май си го заслужавам. Може би утре ще отида да си призная.
— И аз ще дойда с тебе.
— Няма да го бъде.
— Ще дойда. Никъде няма да ходиш без мен.
— Том, искам да ти кажа нещо.
— Какво?
— Радвам се, че си ми брат.
Дъг се обърна изчервен и понечи да излезе от стаята.
— Аз май мога да те зарадвам още повече — спря го Том. — Като си помислих за парите… Ами ако всички ние — цялата тайфа — се качим в часовниковата кула и почистим там, ако някак нагласим машината? Е, не можем да поправим цялата оная проклетия, ясно е, но ще се потрудим два-три часа, за да изглежда добре, и може би ще проработи както трябва… Може би ще им спестим разходите и ще отървем тебе, за да не им робуваш до края на живота си.
— Не знам…
— Поне можем да опитаме. Помоли дядо. Той ще попита хората в съда дали ще ни пуснат пак да се качим горе, но този път ще пролеем там много машинно масло и пот и току-виж накрая я съживим тая дяволска мъртва машина. Трябва да успеем, Дъг. Ще успеем. Хайде да го направим.
Дъг пак се обърна към него, върна се, седна на ръба на леглото му и каза:
— Гребни си сладолед.
— Първата лъжица е за тебе — отговори Том.
26.
На другия ден по пладне Дъглас се прибра пеша от училище, за да обядва. Но щом влезе, майка му го изпрати право в съседната къща при баба му и дядо му. Дядо му го чакаше на любимото си кресло в кръга светлина от любимата си лампа в библиотеката, където в неподвижността книгите по рафтовете бяха нащрек, готови да бъдат прочетени.
Когато чу вратата да се отваря, дядото не вдигна поглед от книгата, а каза:
— Дъглас, ти ли си?
— Ъхъ.
— Влез, момко, и седни.
Не се случваше често дядо да ти предложи да седнеш и това означаваше, че предстои сериозен разговор.
Дъглас влезе тихо, настани се на дивана отсреща и зачака.
Накрая дядо му остави книгата настрана, което също показваше, че положението е сериозно, и свали очилата със златни рамки — значи още по-сериозна работа. Погледът, отправен към Дъглас, можеше да бъде описан единствено като пронизващ.
— Тъй, Дъг… Четох един от любимите си автори — мистър Конан Дойл, а един от любимите ми герои в неговите книги е мистър Шерлок Холмс. Той ми е помагал да съсредоточа мисълта си и да изостря вниманието си. И в ден като днешния се събудих, чувствайки се досущ като онзи детектив, живял преди толкова години на Бейкър Стрийт в Лондон.
— Да, сър — отрони Дъглас.
— Събирах откъслечни сведения оттук-оттам и ми се струва, че в момента градът е поразен от болест — много момчета изведнъж са си останали у дома, вместо да отидат на училище. Казват, че са болни, или имат друго оправдание. И първо научих от подробния разказ на баба ти, че в съседната къща — твоята — брат ти Том не е много добре.
— Сър, не бих казал, че е точно така.
— Е, щом ти не го казваш, ще го кажа аз. Чувства се достатъчно зле, че да не отиде на училище. Не се случва често да му е зле. Обикновено прелива от толкова хъс и жизненост, че рядко го виждам да не тича. Дъг, имаш ли представа каква може да е тая напаст?