Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
Изведнъж попаднаха в огромната плашеща машинария на Врага, Брояча на Живот и Време. Тук беше сърцевината на града и неговото битие. Дъг чувстваше как животът на всички хора, които познава, се задвижва от часовника, понесен от прозрачно машинно масло, заклещен в остри зъбни колела и смлян в напрегнати пружини, които го бутаха напред неспирно. Часовникът работеше безшумно. Сега проумя, че часовникът никога не е тиктакал. Никой в града всъщност не го бе чувал да си брои на глас, просто се вслушваха толкова напрегнато, че чуваха собствените си сърца и потока на времето в пулса на китките, сърцата и главите си. А тук имаше само студено метално мълчание, безмълвно движение, лъщене и проблясъци, шумолене и слабичък шепот на желязо и месинг.
Дъглас се разтрепери.
Най-после се събраха на едно място — Дъг и часовникът, който изгряваше като лунния лик през целия му живот, щом настъпеше полунощ. Всеки миг голямата машина можеше да протегне месинговите си щипки, да го сграбчи и да го натика в мелачката от зъбни колела, за да смеси безкрайното си бъдеще с неговата кръв, да го пъхне в гъсталака от зъбци и гребени, музикална кутия да засвири с тялото му и да го настройва, да нацепи плътта му на ивички.
И тогава, сякаш бе очаквал тъкмо този миг, часовникът се прокашля звучно като юлска гръмотевица. Огромната пружина се сви подобно на оръдие, готвещо се за следващото сътресение. И преди Дъглас да се обърне, часовникът изригна.
Едно! Две! Три!
Гръмовен звън! А той беше мушица, мишка в кофа, която някой рита неуморно. Трус разлюля кулата, Дъг загуби опора.
Четири! Пет! Шест!
Залиташе, затиснал с длани ушите си, за да не се пръснат.
И отново, и отново — Седем! Осем! — бурята цепеше въздуха. Разтърсен, той се блъсна в стената зажумял, с всеки бурен напор на звуците сърцето му спираше.
— Побързайте! — кресна Дъг. — Фишеците!
— Убийте тая проклетия! — извика Том.
— Това аз трябваше да го кажа — каза Дъг. — Убийте я!
Драснаха кибритени клечки, пламнаха фитили, фишеците полетяха в зейналата паст на великанската машина.
Момчетата побягнаха с неудържимо трополене и блъскане.
Изскочиха през прозореца на третия етаж и затрополиха презглава по аварийното стълбище, а когато слязоха на земята, звучни взривове закънтяха от кулата на съда с оглушително метално дрънчене. Часовникът биеше неспирно, отново и отново, докато се бореше за живота си. Гълъби се разлетяха като хартиени късчета, метнати от покрива. Бум! Гласът на часовника сякаш цепеше небесата с отсечени трусове. Рикошети, стържене, последно отчаяно потръпване на стрелките. А после…
Тишина.
В подножието на аварийното стълбище всички момчета зяпаха нагоре към мъртвата машина. Нямаше тиктакане, въображаемо или не, нямаше птичи песни, нито бръмчене на двигатели, чуваше се само тихият дъх на спящи къщи.
Отметнали глави, момчетата очакваха всеки миг циферблатът, стрелките, цифрите, вътрешностите на погубената кула да застенат, да се приплъзнат и да се сгромолясат в скрибуцаща лавина от месингови карантии и метеоритен дъжд от желязо, да се стоварят върху моравата, да се натрупат с грохот и да ги погребат в минути, часове, години и вечности.
Но останаха само тишината и неодушевеният призрак на часовника, увиснал в небето с вялите си, мъртви стрелки, без да отчита и да прави нищо. Тишината се проточваше, а наоколо примигваха все нови светлинки, в къщите чак до края на града хората излизаха пред праговете си и се дивяха на тъмнеещото небе.
Дъглас се взираше нагоре, целият облян в пот, и се канеше да отвори уста, но…
— Направих го! — провикна се Том.
— Том! — кресна му Дъг. — Ние! Всички ние го направихме. Само че, да му се не види, какво направихме?
— Преди да е паднал върху нас — рече Том, — по-добре да си плюем на петите.
— Кой го казва? — сопна се Дъглас.
— Извинявай.
— Да бягаме! — извика Дъг.
И победоносната армия офейка в нощта.
25.
И посред нощ Том още не можеше да заспи.
Дъг беше сигурен в това, защото на няколко пъти чу как завивките се свличат на пода, докато брат му се въртеше ту на едната страна, ту на другата, после го чуваше и как оправя наново чаршафа и одеялото, за да се завие.
Към два през нощта Дъг слезе до хладилния шкаф и донесе на Том купа сладолед — надяваше се така да му поразвърже езика.
Том се облегна в леглото, но почти не докосна сладоледа. Гледаше го как се топи и накрая каза:
— Дъг, случи се нещо ужасно.
— Така си е.
— Мислехме си, че ако спрем големия часовник на съда, може би ще попречим на старците да държат в ръцете си… да крадат нашето време. Но нищо не спряхме, нали?