Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
И Блийк послушно започна да го поучава:
— Трябва да се научиш как да не се вкопчваш, преди да се научиш как да придобиваш. Животът трябва да бъде докосван, а не удушаван. Трябва да се отпуснеш, понякога да оставяш нещата да се случват, а друг път да се движиш заедно с тях. Също като с лодките. Поддържаш мотора включен, за да я насочваш по течението. И когато чуеш шума на водопада все по-близо, разтребваш в лодката, слагаш си най-хубавата шапка и вратовръзка и си пушиш пурата чак до мига, когато пропадаш. И това е истинска победа. Не се опитвай да спориш с бездната.
— Разходи ме още веднъж из квартала.
— Готово.
Прецедената през листата светлина трепкаше върху тънката като хартия кожа по китките на старците, сенките се редуваха с отслабващите слънчеви лъчи. Вървяха сред тих шепот.
— Изведнъж в това момчешко лице… Блийк, той ми даде торта!
— Видях.
— Но защо, защо го направи? И все ме поглеждаше, все едно съм някой непознат. Заради това ли беше? Или заради нещо друго? Защо го направи? А пък аз се гледах от неговото лице. И знаех, че съм победен.
— Да речем, че може би не си победил. Но и не си победен.
— Какво ме сломи тъй ненадейно? Мразех това чудовище и изведнъж… мразех себе си. Защо?
— Защото той не е твоят син.
— Що за нелепост!
— Напротив. Доколкото знам, никога не си се женил…
— Никога!
— И никога не си имал деца.
— Никога!
— И тези деца никога не са имали деца.
— Естествено. Не би било възможно!
— Ти си се откъснал от живота. Момчето те свърза отново. Той е внукът, когото би трябвало да имаш, за да не спират соковете, за да поддържаш живота буден.
— Трудно ми е да повярвам.
— Ще се опомниш полека. Не можеш да срежеш всички телефонни кабели и да продължиш да си приказваш със света. Вместо да живееш в сина си и в сина на твоя син, ти наистина се бе запътил към бунището. Момчето ти напомни за твоя окончателен и безвъзвратен край.
— Стига вече, стига!
Куотърмейн сграбчи твърдата гума по колелата и ги спря рязко.
— Погледни истината в очите — натърти Блийк. — И двамата сме стари глупаци. Малко е късничко да помъдреем, но по-добре да приемем това с ирония, отколкото изобщо да не разберем.
Блийк откопчи пръстите на приятеля си от колелата със спици като паяжина, избута количката до следващия ъгъл и светлината на залязващото слънце оцвети лицата им със здрава руменина. Блийк добави:
— Виж какво, животът ни дава всичко. После ни го отнема. Младост, любов, щастие, приятели. Накрая мракът поглъща всичко. Не ни стигна разум да разберем, че можеш да го завещаеш — живота де — на други. И външността си, и младостта си. Да го предадеш нататък. Да го подариш. Да го използваш и да се примириш без сълзи. Твърде чудато щафетно бягане и само Бог знае докъде ще стигне то. Само че в последната си обиколка по пистата откриваш, че никой не те чака да поеме щафетата. Няма на кого да предадеш палката. Участието ти в бягането е било безсмислено. Провалил си отбора.
— Това ли направих?
— Да. Ти не навреди на момчето. Всъщност ти се стараеше да го накараш да порасне. И двамата сбъркахте за малко. Сега и двамата побеждавате. Не защото искате, а защото сте принудени.
— Не, само той се откъсна напред. Аз бях намислил да ги отгледам като плодове над гроба си. Но успях само да им дам…
— Обич.
Куотърмейн не можеше да изрече думата. Тази ужасяващо сладка дума с вкус на противен бонбон. Толкова изтъркана, правдива, дразнеща, чудесна, плашеща и — в края на краищата — толкова изгубена за него.
— Те победиха. Направих им услуга, за Бога — услуга! Аз бях сляп! Исках да тичат наоколо като нас, да се съсухрят и да бъдат потресени от съсухрянето си, и да умрат, както умирам и аз. Но те не проумяват, те не знаят и са още по-щастливи, ако това изобщо е възможно.
— Да. — Блийк буташе стола. — По-щастливи. Защото да остарееш не е чак толкова лошо. Нищо не е лошо, ако имаш едно нещо. Онова нещо, с което всичко е наред.
Пак ужасната дума!
— Не я казвай!
— Но си мисля за нея — призна Блийк, който полагаше героични усилия, та непривичната усмивка да не извие устните му.
— Да, прав си, да, потиснат съм и седя тук, разплакан като проклет изкуфял идиот!
Луничките на сенките от листата се плъзгаха по старческите петна на ръцете му. За миг се напасваха като пъзел и правеха ръцете му привидно мускулести, загорели и млади. После от оставащите назад дървета падаха нови примигващи луничави сенки.
— Какво да правя сега, какво да правя? Помогни ми, Блийк.
— Можем да си помагаме сами. Ти вървеше към ръба на бездната. Опитах се да те предупредя. Сега не можеш да ги удържиш. Ако беше поне малко разсъдлив, би могъл да поощряваш и занапред децата в тяхната дяволска революция, за да не пораснат никога, за да останат себични. Колко нещастни ще са тогава!