Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
— Близо сме до целта — прошепна Дъглас, а цялата му тайфа се скупчи зад него. — Почти е време да се разотиват. Трябва да внимаваме. Ако чакаме твърде дълго, ще затворят навсякъде и няма как да се вмъкнем. Точно по здрач, когато заключват и последните врати, ще се вмъкнем, нали така? Те излизат, ние пък влизаме.
— Точно така — съгласиха се останалите.
— Е, запасете се с търпение…
— Имаме си го — отвърна Том. — Дъг, аз обаче трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
— Знаеш, че когато и да влезем, все някой ще ни види, ще ни запомни лицата и ще си изпатим. Стигат ни разправиите и покрай шахматните фигури в градинката. Видяха ни и трябваше да върнем всичко. Защо не почакаме да заключат навсякъде?
— Не можем. Току-що обясних защо.
— Ще ти кажа какво да направим. Защо не се шмугна вътре и не се крия в мъжката тоалетна, докато всички се приберат по домовете си? После ще се промъкна нагоре и ще ви пусна през някой прозорец близо до кулата с часовника. Ей там, на третия етаж.
Том посочи място, намиращо се доста нависоко в старата тухлена стена.
— Ей! — възкликна тайфата.
— Няма да стане — възрази Дъг.
— Защо? — попита Том.
Преди Дъг да е съчинил някаква причина, се намеси Чарли.
— Ще стане, и още как. Том е прав. Том, искаш ли да влезеш още сега и да се скриеш?
— То се знае.
Всички се обърнаха към Дъг, който още беше техен генерал и трябваше да одобри идеята.
— Не ми харесва — започна той, — когато разни самозвани умници си въобразяват, че знаят всичко. Добре, иди да се скриеш там. Когато се стъмни, ще ни пуснеш да влезем.
— Бива — съгласи се Том.
И хукна.
През голямата бронзова врата излизаха хора. Дъг и другите се притаиха зад ъгъла на сградата и зачакаха слънцето да залезе.
24.
Най-сетне зданието на съда притихна напълно, спусна се нощният мрак и момчетата се покатериха по аварийното стълбище на страничната стена. Спряха при прозореца на третия етаж до кулата, където трябваше да се появи Том, но там нямаше никого.
— Ама че работа — промърмори Дъг. — Дано не са го заключили в мъжката тоалетна.
— Никога не я заключват — обади се Чарли. — Ще дойде.
И наистина Том изневиделица се появи зад стъклото, махаше им, отваряше и затваряше уста, но не чуваха какво им казва.
Най-сетне вдигна подвижното крило на прозореца и миризмата на съд а нахлу в нощта около тях.
— Вмъквайте се — нареди им Том.
— Нали това правим — ядосано отговори Дъг.
Едно по едно момчетата пропълзяха в сградата и се прокраднаха по коридорите до вратата пред помещението с часовниковия механизъм.
— Хващам се на бас — каза Том, — че и тая проклета врата е заключена.
— Никакви басове — скастри го Дъг и натисна дръжката на вратата. — Брей! Том, неприятно ми е да го казвам, но си прав. Някой носи ли фишек?
Изведнъж шест ръце бръкнаха в шест джоба и се появиха със същата внезапност, стиснали три фишека, дълги четири пръста, и няколко по пет.
— Безполезни са — обади се Том, — ако никой не носи кибрит.
Още ръце се протегнаха, всяка стискаше кибрит.
Дъг се вгледа във вратата.
— Как да закрепим фишеците, за да ни свършат работа, като гръмнат?
— С лепило — отвърна Том.
Дъг озъбено завъртя глава.
— Естествено, че с лепило. Някой случайно да си носи и лепило?
Протегна се една-единствена ръка — на Пийт.
— „Булдог“. Купих си го за моделчетата на самолети, пък и много ми харесва картинката с булдога на етикета.
— Я да опитаме.
Дъг намаза с лепило един от големите фишеци и го притисна към вратата на стаята с машинариите.
— Отдръпнете се.
И драсна кибритена клечка.
Тайфата се отдръпна в сенките и затисна ушите си с длани. Дъг чакаше фишекът да гръмне. Оранжевото пламъче съскаше устремно по фитила.
Последва прекрасен взрив.
За един проточил се миг зяпаха разочаровано вратата. После тя се открехна мудно.
— Прав бях — натърти Том.
— Що не вземеш да млъкнеш — каза му Дъг. — Да влизаме.
Отвори широко вратата.
Някъде долу се чу звук.
— Кой е там? — извика глас от недрата на зданието.
— Олеле майчице — прошепна Том. — Хайде на бас, че е чистачът.
— Кой е там, горе? — пак се провикна гласът.
— По-бързо!
Дъг поведе армията си през вратата.
Ето че най-сетне бяха във вътрешността на часовника.