Аз, вещицата

Погледнах се в огледалото, оттам в мен се взираше лицето на майка ми. Вече не помнех кога започнах толкова много да приличам на нея. Може би по някое време в колежа? Никой не го бе коментирал, докато не се върнах у дома за Деня на благодарността в първи курс. Оттогава това бяха първите думи към мен на всички, които познаваха Ребека Бишъп.

Тази сутрин видях в огледалото, че лицето ми е бледо от недоспиване. Заради това луничките ми — които бях наследила от баща си — изпъкваха тревожно, а тъмните кръгове под очите ми ги правеха да изглеждат по-светли от обичайното. От умора носът ми се бе издължил, а брадичката изпъкваше. Спомних си безупречния професор Клермон и се почудих как ли изглежда той, когато сутрин отвори очи. Може би също толкова идеален колкото и предната вечер, звярът му със звяр, помислих си аз. Смръщих се срещу отражението си.

На вратата се спрях и огледах квартирата си. Нещо ме глождеше — дали не бях забравила за среща или за краен срок? Пропусках нещо важно. Тревогата ме присви под лъжичката за малко, но после се отпуснах. След като си прегледах бележника с ангажиментите и пощата на бюрото, реших, че просто съм гладна, и тръгнах надолу по стълбите. Милите дами в столовата ми предложиха препечена филийка. Помнеха ме от времето, когато си пишех доктората, и продължаваха да ме тъпчат с яйчен крем и ябълков пай винаги, когато им се сторех притеснена.

Докато дъвчех филийката и крачех по паветата на Ню Колидж Лейн, вече започвах да си мисля, че предната вечер е била просто сън. Косата ми полепна по тила, а дъхът ми се виждаше ясно в мразовития въздух. Сутрин Оксфорд беше олицетворение на нормалността — спрели пред кафенетата камиони, мирис на препечено кафе, влажни павета и свежи слънчеви лъчи, които се спускаха косо през мъглата. Не приличаше на място, в което биха се заселили вампири.

Библиотекарят със синьо сако премина през обичайния си ритуал, разгледа внимателно читателската ми карта, сякаш ме виждаше за първи път и аз бях опасен крадец на книги. Най-накрая ми махна да влизам. Извадих от чантата си компютъра, портмонето и записките си, оставих я в нишата до вратата и се отправих по извитите дървени стълби към третия етаж.

Миризмата в библиотеката винаги ми повдигаше духа — онази странна комбинация от дъх на старинен камък, прах, дървеници, хартия и пергаменти. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците на стълбищните площадки, осветяваха летящите във въздуха прашинки и хвърляха отблясъци по древните стени. Грееха и върху смачканите листове с разписанията на лекциите за последния семестър. Скоро щяха да бъдат поставени и новите обяви, само след дни портите щяха да се отворят и през тях да нахлуят талази студенти, които да нарушат спокойствието на града.