Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Спускането беше бавно, защото дърветата по каменистия склон се издигаха на купчини, с голи участъци между тях. В края на една такава поляна Ерик за миг зърна Уил и му махна да заобиколи и да се приближи до следващата група дървета.
После зачака. Уил не се появи и Ерик разбра къде се крие онзи, който беше пленил съгледвачите му. Озърна се и реши да продължи надолу по склона.
Измъкна се от храсталака, в който се беше скрил, и се спусна в близкото дере.
Миризмата на пушек вече се усещаше ясно и Ерик разбра, че е имало лагерни огньове по-близо от онези, които бе видял, и че предната нощ тук е имало бивак. Усети и позната миризма. Бяха свършили доста работа с прикриването на конската тор, но за човек, отраснал сред животни, миризмата не можеше да се сбърка.
Ерик се промъкна до мястото, където бе изчезнал съгледвачът му, спря и се ослуша. Цареше мъртва тишина, сякаш животните бяха избягали, за да се върнат, след като сегашните обитатели си отидат.
Ерик стигна до следващите дървета на склона и тръгна обратно по пътеката. И изведнъж усети, че някой го следи.
Макар и да беше млад, имаше дълъг опит в бойното дело и си даде сметка, че ей сега ще го нападнат. Присви се бързо и се претърколи — и някой скочи точно на мястото, от което току-що се бе махнал.
Ерик скочи към непознатия и го повали.
Противникът му беше силен и пъргав, но Ерик бързо успя да го стисне за китките. Не видя оръжие в ръцете му, пусна едната му китка и вдигна юмрук да го удари, но се вгледа в лицето му и го позна.
— Джаксън?
— Да, старши сержант — каза войникът.
Ерик го пусна и се надигна. Войникът беше от личната гвардия на принц Патрик. Но вместо парадната дворцова униформа или поне облеклото за ежедневни упражнения беше с тъмнозелена куртка и панталони, с кожен нагръдник, къса кама на колана и шлем.
Ерик му подаде ръка да му помогне да стане.
— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?
— Не, няма да каже — чу се друг глас.
Ерик се обърна и видя друго познато лице: капитан Субаи, началникът на кралските крондорски Първопроходци.
— Капитане?
— Старши сержант — каза офицерът. — Малко сте се отклонили от маршрута си.
Ерик го изгледа. Субаи беше висок и слаб, почти мършав. Лицето му беше опърлено от слънцето и приличаше на тъмна щавена кожа. Веждите и косата му бяха посивели, макар Ерик да подозираше, че не е чак толкова стар. Според мълвата беше родом от Кеш и го смятаха за много добър с меча и изключителен стрелец с лък. Но като повечето Първопроходци, мъжът предпочиташе да общува със своите и да не се меша нито с хората от гарнизона, нито с Орлите на Калис.
— Принц Патрик ми каза да упражнявам новата си дружина и помислих да ги изкарам на малко по-груб терен от онова, което е около Крондор. — Той посочи с брадичка към далечния пушек. — Вашите огньове ли са това, капитане?
Мъжът кимна, после каза:
— Да. Водете хората си на север, ако искате, но не се приближавайте насам, старши сержант.
— Защо не, капитане?
— Това не е молба, старши сержант. Това е заповед.
Ерик не беше склонен да оспорва йерархията. Субаи не беше наемник, а рицар-капитан от армията на принца, мъж с ранг, равен на този на Калис. Боби дьо Лунвил сигурно щеше да измисли по-елегантен начин да се измъкне от неловката ситуация, но единственото, което Ерик можа да каже, бе:
— Да, сър.
— Вашите съгледвачи са ей там — каза му Субаи. — Има още доста да учат.
Ерик се обърна и видя двама войници, които пазеха Уил, Марк и Дженкс. Хората му бяха вързани, но не изглеждаха зле. Ерик погледна двамата стражи. Единият беше от Първопроходците, а вторият — от гвардията на принц Патрик.
— Пуснете ги — каза Ерик и двамата пазачи се подчиниха. Тримата съгледвачи бавно се надигнаха, явно схванати, и като че ли се попритесниха, когато стражите им върнаха оръжията.
Уил понечи да каже нещо, но Ерик вдигна ръка. Долови някакви далечни звуци и ги позна.
— Да тръгваме — заповяда той на хората си.
След като се отдалечиха достатъчно от Първопроходците, Ерик попита:
— От дърветата ли ви скочиха?
— Да, сержант — отвърна Марк.
Ерик въздъхна. Нали и самия него за малко щяха да го хванат по същия начин.
— Ами поглеждайте по-често нагоре.
Мъжете очакваха да избухне или да им наложи някакво наказание, че са позволили да ги пленят, но умът на Ерик беше другаде.
Чудеше се защо елитната гвардия на принц Патрик работи с Първопроходците и техния странен капитан. Още по-странно беше присъствието на толкова много войници тук, на далечен рид, където според картата нямаше никакви пътища, а най-странното от всичко бяха смътните звуци, които бе чул. И ударите на кирки по камък — тях не беше познал толкова бързо. И ударите на чукове по горещо желязо върху наковалня, които познаваше от дете.