Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш?
Ерик сви рамене.
— Все едно, не е моя работа. Човек понякога прекалява с любопитството.
Кити се наведе към него през тезгяха и каза:
— От това любопитство си спечелих смъртния белег.
— Шегаджиите?
— Научих го наскоро. Един стар приятел реши да ме предупреди. Праведния се е върнал — или поне някой, който твърди, че е Праведния — и аз съм обвинена за някои неприятности, да не говорим за смъртта на Сам Танерсън.
Танерсън беше уличен побойник и крадец, убил сестрата на Кити като предупреждение към Ру да не върти бизнеса си в Бедняшкия квартал, без да плаща рушвети. Кървава история, довела и Ру, и Кити до необходимостта да потърсят закрилата на херцога.
— Какви неприятности?
— Нещо, което принуди предишния водач на Шегаджиите, Пресметливия, да избяга от Крондор. — Тя въздъхна. — Все едно, ако посмея да се покажа извън тоя хан по тъмно, или да пристъпя в Бедняшкия квартал по което и да е време, съм мъртва.
— Лошо — каза Ерик.
Кити сви рамене, сякаш не беше толкова важно.
— Такъв е животът.
Ерик отпи от бирата си и се вгледа в момичето. Когато я бяха заловили първия път, се беше разсъблякла пред Боби и другите мъже, било напук, било от примирение. Беше хубава — жилаво тяло, дълга шия и големи сини очи, които всеки мъж щеше да забележи — но корава. Имаше някаква твърдост в нея, която не отнемаше нищо от хубостта й, а само я подчертаваше, сякаш животът я беше закалил по-силно от повечето хора. Ерик я намираше за привлекателна по начин, който не можеше да опише. Не беше предизвикателна като момичетата, с които лягаше в „Следата на Бялото крило“, нито игрива и закачлива като курвите, работещи в хана. Винаги беше нащрек, малко замислена и, както бе преценил Ерик, доста умна.
— Какво зяпаш? — попита го тя.
Ерик сведе поглед. Не беше усетил, че я зяпа.
— Теб.
— Има достатъчно момичета, които могат да те почешат където те сърби, Ерик. Ако пък ти трябва нещо по-така, иди в „Бялото крило“.
Ерик си пусна боята и Кити изведнъж се разсмя.
— Заклевам се, че си още дете.
— Нямам настроение… за това — каза Ерик. — Просто мислех да… пийна едно-две и да… си поговоря с някого.
Кити вдигна въпросително вежда, после каза:
— Да си поговориш?
Ерик въздъхна.
— Толкова време прекарвам във викане по мъжете, докато ги гледам как се мъчат да изпълнят поредната ми заповед, или по съвещанията с капитана и другите офицери, че просто ми се искаше да поговоря с някой за неща, които нямат нищо общо с… — за малко да се изтърве и да каже „с нашествието“, но се овладя и добави: — с войниклъка.
Макар да забеляза лекото му колебание, Кити не каза нищо.
— Е, за какво искаш да поговорим? — попита го тя и остави парцала.
— Ами… как я караш?
— Аз ли? — учуди се тя. — Е, храня се по-добре от всякога. Свикнах да не ми се налага да стискам кама, докато спя — просто я държа под възглавницата. И с още нещо свиквам вече: да спя в истинско легло.
— И е добре да нямаш въшки и бълхи.
Изведнъж Ерик се разсмя. Кити също.
— Разбирам за какво намекваш. В поход тия гадини са най-лошото нещо.
Един от двамата непознати се приближи до тях и каза:
— По облеклото ти разбирам, че си войник.
Ерик кимна.
— Войник съм.
Странникът заговори добродушно.
— Някак много тихо е тук тая вечер. Бил съм в много кръчми и не е точно това, което бих нарекъл „оживено“.
Ерик сви рамене.
— Понякога е. Зависи какво става в двореца.
— Нима? — каза мъжът.
Ерик погледна Кити, а тя му кимна леко и каза:
— Ще ида да измия малко чаши.
И излезе през вратата зад тезгяха.
— Скоро ще има парад — каза Ерик. — Щяло да идва някакво пратеничество от Кеш. Церемониалмайсторът направо побърка командира на гвардията на принца с всичките глупости, които гарнизонът трябва да направи, за да се подготви за церемониите. Прескочих да ударя набързо една-две бири.
Мъжът погледна празната си халба.
— Искам още една. — Обърна се и извика: — Ей, момиче!
Кити не му отговори и той отново се обърна към Ерик.
— Мислиш ли, че ще се ядоса, ако си налея сам?
Ерик поклати глава.
— Ако й оставиш парите на тезгяха, няма.
— Да взема и на теб? — попита го мъжът, след като мина зад тезгяха.
— А приятелят ти? — попита Ерик и кимна другия мъж, когото Кити бе описала като по-тихия от двамата.
— Той да си седи сам. Съдружник ми е. — Мъжът сниши глас и заговорнически продължи: — Честно казано, голям досадник е. Говори само за търговия и за децата си.
Ерик кимна, уж съгласен със събеседника си.
— Аз самият не съм женен — каза непознатият, излезе иззад тезгяха и подаде преливащата пяна халба на Ерик. — Казвам се Пиер Рубидо. От Батира съм.