Робинята

неподходяща за майчинското сърце на жена. Но Миранда притежаваше качество, което се

среща често у жените. Беше не само умна, но и много упорита. Не се молеше, а кипеше като

чайник. Баща й, който я обичаше повече от всичко на света, се предаде и й позволи да стане

тайният му чирак, за да я умилостиви, макар да знаеше, че тя никога нямаше да може да

упражнява занаята. Дискретност и дегизировка направиха опита им учудващо лесен.

В някои отношения съвременните палачи са фокусници. В по-жестоките отминали дни

целта бе да видиш как осъденият се дави, гърчи и люлее на края на въжето. Но с течение на

времето престъпленията, наказвани с бесилка, се увеличиха и тълпите нямаха търпение да

наблюдават гърчещите се страдалци.

Науката се притече на помощ на правосъдието и завесите, спуснати около бесилките,

скриха всичко. Също както фокусникът вадеше заек от цилиндъра, палачът дърпаше ръчка и

престъпникът изчезваше. Оставаше само тишина, нарушавана от скърцането на въжето по

гредата на бесилката. Господин Меридаун винаги увиваше покрова лично, след като сваляше

трупа. Покровът бе негов близък приятел и макар никой да не знаеше за това, дъщеря му

присъстваше там, за да наблюдава постиженията му.

И защо този достоен човек да не се чувства добре при покрова? Беше роден за това.

Баща му беше палач в област Уест. Дядо му бе обесил много престъпници и дори няколко

дебели търговци в областта около Доувър. Семейството му, поради очевидната липса на

популярност, се местеше често, но всички оставаха верни на занаята на палача дори когато

работата загрубееше в по-тежки времена. Изпълняваха гадни задължения като

обезобразяване, жигосване или рязане на езици и носове. А на времето, когато роялистите и

„Кръглите глави4“ се биеха, изискванията към палачите бяха безкрайни.

Членовете на семейство Меридаун смятаха, че съдбата им е да бесят. И вероятно

наистина бе така, тъй като някои хора вярваха, че Клодроуз Меридаун бил единият от

двамата маскирани и костюмирани палачи, отсекли главата на Чарлз Стюарт през 1649

година. А това бе великолепно изпълнена работа.

Господин Меридаун не споделяше с никого, освен с дъщеря си, че малкото му име бе

Просперо, защото смяташе, че името е прекалено лековато за палач. Беше му дадено от

пияния му баща, който бе почитател на театъра. Миранда го намираше за много забавно и

често го наричаше „Магьосник“, за да го дразни.

Но иначе тя грижливо изпълняваше задълженията си. Лъскаше, железните шипове и

миеше кошниците от лепкавата утайка, която се втвърдяваше и миришеше неприятно, ако не

се почистеше веднага. Грижеше се казаните да са пълни с горещи въглища, а после, когато ги

слагаха в каруцата на баща й, да са чисти и празни. Уверяваше се, че всички ножове са остри

и има достатъчно снопове дърва, за да запалят огньовете под казаните с катран.

Най-голямото й удоволствие бе да следи за това вървите на всички камшици да бъдат