Робинята

— Разбира се — усмихна се Ролф, поглеждайки Тес. — Само един минет не е

достатъчен за освещаването на чифт нови наколенки.

Триото се засмя. Мадам Айрис и Мечо пляснаха ръце, което изглеждаше доста странно.

Е, не е чак толкова странно, като се имаше предвид всичко, помисли си Тес.

ТАНАНИКАНЕТО НА ГОСПОДИН МЕРИДАУН

СЕРВО

За много хора в Литъл Костърбейн бе странно, че господин Меридаун, който идваше в

града веднъж на всеки няколко години, можеше да накара клиентите си да се усмихват от

време на време, макар да участваха в тъжния му труд. Господин Меридаун бе палач на

областта, както и на няколко други области, което го правеше зает и преуспяващ човек.

Винаги облечен в черно палто и голяма триъгълна шапка, той се отличаваше от останалите,

но бе почти невъзможно да го видиш и следователно да го опознаеш. Бездруго почти никой

не би си направил труда. Веднага след като се запознае с теб, палачът отново е самотен и не

се сприятелява с никого.

Блед и дебел, господин Меридаун имаше дълга червеникава коса, която стигаше до

рамената му. Гъста брада покриваше по-голямата част от лицето му и напомняше за мъх по

надгробна плоча. Веждите му приличаха на щръкнали бодли. Виждаха го да чете само

Библията и го смятаха за целенасочен човек с богат интелект.

Спестовният господин Меридаун отсядаше в хана на Стария Джак, където държеше

каруцата си, многобройните инструменти на мрачния си занаят и конете си. Тук бе много

по-евтино от странноприемницата и макар никога да не го признаваше, той очевидно

смяташе мястото за подходящо за положението и призванието му. Хората в града намираха

това за напълно редно. Самият собственик на хана, Стария Джак, бе свидливец, който често

повтаряше: „Това, което не можеш да видиш, е без значение, особено като се има предвид, че

повечето дреболии дори когато ги видиш, нямат значение.“ Верен на себе си, вечер той

палеше много малко свещи, а тези, които горяха, бяха направени от лой и воняха ужасно.

Посетителите бяха благодарни, че след като изгаряха, свещите не биваха подменени. Там, до

огнището на Стария Джак, на светлината на няколко мизерни свещи, господин Меридаун

пиеше силната си бира, тананикаше си и си бъбреше с всеки, който се осмеляваше да говори

с него.

Пиещите до късно седяха само на светлината от огъня, но тя бе съвсем достатъчна да

видят спътника на господин Меридаун. Десет метра фино конопено въже лежеше до него и

никога не го напускаше. Той мажеше въжето с масло, връзваше го и го развързваше с любов,

докато по него не останеше нито един възел. Беше вещ експерт в занаята си, колкото и

анонимен да бе като човек.

Няколко часа след пристигането на господин Меридаун в Литъл Костърбейн пред

странноприемницата спираше каретата, която винаги се отбиваше тук по време на

зловещите посещения на палача. Отвътре излизаше забулена млада жена в траурни черни