Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— А бракът… — подемам.
— Да?
Поемам си дъх.
— Какво точно се случва?
Тя свива рамене и прави лека гримаса, сякаш разговорите за това са под достойнството ѝ, или са смущаващи, или още по-лошо — прекалено неприятни, за да бъдат облечени в думи.
— О, скъпа моя, просто изпълни дълга си. Той ще ти каже какво очаква от теб. Ще ти каже какво да правиш. Няма да изисква от теб да знаеш нищо, ще предпочете сам да те наставлява.
— Боли ли? — питам.
— Да — казва тя неотзивчиво. — Но не много дълго. Тъй като е по-стар и опитен, той би трябвало да направи всичко по силите си да не ти причини твърде силна болка. — Тя се поколебава. — Но ако все пак го стори…
— Да?
— Не се оплаквай.
Сватбата ще бъде по пладне и аз започвам да се приготвям в осем сутринта, когато прислужницата ми донася хляб, месо и разреден ейл, за да се подкрепя за дългия ден. Изкикотвам се, когато виждам отрупания с храна поднос.
— Не излизам на лов, знаеш.
— Не — казва тя злокобно. — Теб ще ловят — и останалите прислужници заедно с нея се разкикотват като цял курник кудкудякащи кокошки. Това е единствена и последна шега, която изричам през този ден.
Сядам нацупено на масата и се храня, докато те се забавляват да съчиняват разни преувеличени версии за това как бивам преследвана и уловена, до момента, когато влиза майка ми, последвана от двама слуги, мъкнещи голяма дървена каца, която ще послужи като вана.
Поставят я пред огъня в спалнята ми, застилат я с чисто платно и започват да изливат вътре кана след кана с гореща вода. Прислужничките се суетят наоколо, носят кърпи за подсушаване и започват да подреждат новите ми долни фусти, с много коментари за дантелата и панделките, за това колко фино е всичко, и какъв късмет имам. Майка ми вижда напрегнатото ми изражение и изпъжда от стаята всички с изключение на старата ни бавачка, която трябва да ми изтърка гърба, да измие косата ми и да долива кани с гореща вода. Чувствам се като жертвено агне, което чистят и гиздят, преди да му прережат гърлото; мисълта не е никак приятна.
Но нашата бавачка Мери е весела и както винаги, цъка одобрително с език при вида на прекрасната ми коса и красивата ми кожа и повтаря, че ако е била и наполовина така привлекателна като мен, щяла да избяга в Париж — както винаги — и след като се изкъпвам, а тя подсушава косата ми и я сплита, неволно се чувствам окуражена от вида на ленената фуста с новите панделки, и от новите обувки и прекрасната рокля от златен брокат и диадемата. Прислужниците се връщат вътре, за да ми помогнат да се облека, и завързват връзките на роклята, оправят диадемата ми и издърпват воала над раменете ми, а накрая обявяват, че съм готова за сватбата си, и толкова прекрасна, колкото трябва да бъде една невеста.
Обръщам се към голямото огледало, което майка ми е поръчала да донесат в стаята ми, и моето отражение отвръща на погледа ми. Прислужниците вдигат огледалото пред мен и го накланят леко надолу, така че да мога първо да видя долния край на роклята си, избродиран с малки червени лъвове, изправени на задните си крака, от знамето на нашия род, и червените си кожени пантофки с извитите нагоре носове. После изправят огледалото, и виждам пристегнатата във високата талия рокля от златен брокат и бродирания, тежък златен колан, преметнат ниско над слабите ми хълбоци. Правя знак и те вдигат огледалото, за да мога да видя скъпата кремава дантела, забулваща ниско изрязаното деколте на роклята, златните ръкави, спускащи се свободно от раменете ми, и бялата ленена долна фуста, която се показва примамливо през прорезите на раменете, а после виждам лицето си. Светлата ми коса е прибрана в плитка и пъхната под високата диадема, а лицето ми ме гледа сериозно и тържествено, озарено от сребристото отражение на огледалото. На тази светлина виждам широко отворените си очи и кожата си — чиста и с цвят на перла; огледалото ми придава вид на красива статуя, на мраморно момиче. Взирам се в себе си, сякаш искам да узная коя съм, и за миг ми се струва, че виждам Мелузина, основателката на нашия род, да отвръща на погледа ми през осветена от луната вода.
— Когато станеш херцогиня, ще имаш собствено голямо огледало — казва майка ми. — И само фини вещи. И ще можеш да носиш всичките ѝ дрехи.
— Дрехите на херцогиня Ан ли?
— Да — казва тя, сякаш за мен би трябвало да е много съблазнително да нося дрехите от гардероба на наскоро починала жена. — Самурените ѝ кожи са най-хубавите, които съм виждала. Сега ще бъдат твои.
— Прекрасно — казвам любезно. — Ще получа ли и собствени дрехи?