Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Дървата се разместват леко и пламъците започват да ги ближат. Вътрешната част на купчината е по-суха — издигнаха я за нея още преди седмици — и сега, сред пукот и искри, тя пламва по-ярко. На светлината разкривените сгради на площада трептят и изглеждат по-високи, димът започва да се вие по-бързо, яркият огън хвърля трептящ отблясък върху Жана и аз виждам как тя вдига очи, ясно виждам как произнася думата „Иисусе“, а после главата ѝ клюмва като на дете, което заспива, и тя притихва.
За миг си помислям наивно, че може би е заспала, може би това е чудото, изпратено от Бог, после внезапно избухва пламък, дългата бяла роба се запалва, по гърба ѝ плъзва огнен език, а хартиената митра започва да потъмнява и да се сгърчва. Тя е неподвижна, безмълвна като малък каменен ангел, а купчината дърва отново се размества и ярките искри политат нагоре.
Стисвам зъби и откривам, че ръката на леля ми стиска моята.
— Не припадай — изсъсква тя. — Трябва да стоиш права.
Стоим, здраво хванати за ръце, с напълно безизразни лица, сякаш това не е кошмар, който ми показва ясно, сякаш написано с огнени букви, какъв край може да очаква едно момиче, ако се опълчи срещу правилата на мъжете и реши, че може само да гради съдбата си. Тук съм не само за да видя какво се случва на една еретичка. Тук съм, за да видя какво се случва на жена, която си мисли, че знае повече от мъжете.
Поглеждам през трептящия въздух над огъня към нашия прозорец в замъка, и виждам прислужницата, Елизабет, да се взира надолу. Вижда ме как вдигам глава към нея и ние се споглеждаме, вцепенени от ужас. Тя бавно протяга ръка и прави знака, който Жана ни показа в онзи ден край крепостния ров, под горещото слънце. Елизабет рисува с показалец кръг във въздуха — знакът за колелото на съдбата, което може да издигне една жена толкова високо в света, че тя да може да командва армия, или да я смъкне до това: позорна и мъчителна смърт.
Замъкът Сен-Пол, Артоа
Пролетта на 1433 г.
След още няколко месеца, прекарани при чичо ми Жан, а после — продължило цяла година гостуване при родствениците ни в Бриен, майка ми преценява, че вече съм усвоила достатъчно изтънчените маниери, за да се върна у дома, докато планират женитбата ми, и така аз живея в замъка ни в Сен-Пол, когато получаваме вестта, че Ан, херцогиня Бедфорд, е починала и че херцогът страда от самотата си. После идва писмо от чичо ми Луи, канцлерът на херцога.
— Жакета, това засяга теб.
Майка ми ме вика да се явя в покоите ѝ, където я намирам седнала, а баща ми се е изправил зад стола ѝ. И двамата ме гледат строго и аз бързо прехвърлям през ума си онова, което съм сторила през деня. Не съм завършила многобройните задачи, които се очаква да изпълня, и тази сутрин не отидох на църква, стаята ми не е подредена и изоставам с шиенето, но нима баща ми би дошъл в покоите на майка ми да ме упрекне за това?
— Да, почитаема майко?
Майка ми се поколебава, вдига бързо поглед към баща ми, после решително казва:
— Разбира се, ние с баща ти обмисляме да ти намерим съпруг и търсим някой, който да ни се стори подходящ — надявахме се, че… но няма значение, защото ти извади късмет, получихме изключително изгодно предложение. Накратко, чичо ти Луи те е предложил за съпруга на херцог Бедфорд.
Толкова съм изненадана, че не казвам нищо.
— Това е огромна чест — казва кратко баща ми. — Осигурява ти много високо положение. Ще бъдеш английска херцогиня, първата дама след майката на краля в Англия, безспорната първа дама във Франция. Би трябвало да паднеш на колене и да благодариш на Бог за тази благоприятна възможност.
— Какво?
Майка ми кимва, потвърждавайки казаното. И двамата ме гледат втренчено, в очакване на някаква реакция.
— Но съпругата му току-що почина — казвам безпомощно.
— Да, наистина, чичо ти Луи ти направи голяма услуга, като се погрижи да представи името ти толкова отрано.
— Бих предположила, че той ще иска да изчака малко.
— Нали херцогът те видя в Руан? — пита майка ми. — А после отново, в Париж?
— Да, но беше женен — казвам, без да мисля. — Видя ме… — спомням си онзи тъмен, хищен поглед, и как пристъпих зад леля ми, за да се скрия от него. Спомням си сенчестото преддверие и мъжа, който шепнеше в ухото ми, а после отиде да даде заповед за изгарянето на Девата. — И херцогинята беше там. Познавах и нея. Виждахме нея далеч по-често, отколкото него.
Баща ми свива рамене.
— Във всеки случай, външността ти му се е понравила, а чичо ти е нашепнал твоето име в ухото му и ти ще бъдеш негова съпруга.