Аз съм пратеникът

- И първата ме озори доста.

Пием.

Често се отбивам при старата жена и тя ми показва отново снимките си, а аз й чета "Брулени хълмове”. Това започва да ми харесва. Тортата е свършила преди няколко дни, слава богу, но тя е все така мила. Цялата се тресе, но пак е мила.

Софи губи и на следващото състезание, този път на осемстотин метра. С тези стари скъсани обувки бяга съвсем иначе. Трябва й нещо по-добро, за да бяга по същия начин, както го прави сутрин. Тогава тя е истинската Софи. Съвсем различна, почти откъсната от себе си.

Следващата събота, рано сутринта, отивам у тях и чукам на вратата. Отваря баща й.

- Какво обичате?

Чувствам се притеснен, сякаш съм отишъл да питам може ли дъщеря му да излезе с мен. В дясната си ръка държа кутия за обувки и той поглежда към нея. Аз бързо я вдигам и казвам:

- Имам колет за дъщеря ви Софи. Надявам се да й станат.

Предавам му кутията. Той изглежда объркан.

- Кажете й само, че един младеж й е донесъл нови обувки.

Човекът ме гледа, сякаш съм мъртвопиян.

- Добре. - усещам, че с мъка сдържа присмеха си. - Ще й кажа.

- Благодаря.

Обръщам се и си тръгвам, но той ме спира.

- Чакайте!

- Да, господине?

Той озадачен вдига кутията към мен.

- Знам - казвам.

Кутията е празна.

Не съм успял да се обръсна и съм плувнал в пот, когато стигам до спортната площадка. В шест сутринта закарах таксито в гаража и тръгнах към дома на Софи, а оттам - на пистата. По пътя закусих с кренвиршка и кафе.

Обявяват старта на хиляда и петстотин метра и тя излиза боса.

Аз се усмихвам.

Боси обувки...

- Само дано не я настъпи някой - казвам си.

Няколко минути по-късно баща й застава до оградата. Състезанието започва.

Онзи дръвник пак започва да крещи.

След първата обиколка Софи се спъва.

Когато пада, е точно след челната група от пет момичета, които се откъсват на около двадесет и пет метра напред. Когато се изправя, това ми напомня онзи момент от "Огнените колесници',[6], когато Ерик Лидъл пада, но после надбягва всички и побеждава.

Има две обиколки до финала, а тя все още изостава.

Преодолява с лекота първите две момичета и сега бяга така, както съм я виждал много сутрини. Няма никакво напрежение. Има само усещане за свобода и неподправеното чувство, че е жива. Липсват й единствено качулката и червените шорти. Босите й ходила я понасят стремително покрай третото момиче и скоро тя е редом с вечната си съперница, подминава я и излиза напред двеста метра преди финала.

Както всяка сутрин, мисля си. Хората спират да я гледат. Виждат я как пада, изправя се и продължава. А сега я виждат начело, да им поднася нещо, което не се вижда всеки ден в този град. Хвърлянето на диск е спряло, високият скок също. Всичко е замряло. Останали са само момичето със слънчевите коси и убийственият глас, крещящ до премала.