Аз съм пратеникът

Софи.

Харесва ми.

Чувам името в главата си и грижливо го премервам към лицето й. Пасва идеално.

Тя все още отупва тревата от шортите си, когато си спомням за съществуването на другите две деца. Те изчезват нанякъде и мога да съсредоточа вниманието си изцяло върху Софи. Момичето отива да тласка гюлле, а момчето се запилява да играе на войници с някакво грозно копеленце на име Кирен.

- Мамо, може ли да си поиграя с Кирен? Моля те!

- Добре, но внимавай да не пропуснеш състезанието. Седемдесетте метра са след малко.

- Добре. Хайде, Кирен.

За миг се чувствам щастлив, че нося простичкото и непретенциозно име Ед. Не Едуард, Едмън, Едуин, а просто Ед. Понякога е хубаво да си банален за разнообразие.

Софи ме вижда, когато се изправя, и по лицето й за миг пробягва задоволство. Изглежда й е приятно да ме види, но това не й пречи веднага да извърне поглед. Тя тръгва към старта с чифт разкривени стари бутонки в ръка (мисля, че при юношите са позволени на по-дългите дистанции), когато чувам гласа на баща й.

- Софи!

Тя се обръща.

- Можеш да победиш, стига да искаш.

- Благодаря, татко.

Тя тръгва бързо към старта, но се обръща още веднъж към мястото, където съм седнал на слънце и дъвча шоколадов кейк. По устните ми са полепнали кокосови стърготини, но вече е твърде късно да ги избърша. Тя така или иначе няма да ги види от такова разстояние. Хвърля ми само един бърз поглед и продължава. Вече знам какво трябва да направя.

Ако бях някой футсльо, щях да кажа, че това е най-лесната работа. Раз-два, и готово. Да, но не съм такъв.

Не мога да си позволя да го кажа, защото се сещам за "Едгар Стрийт". Разбирам, че всяко едно приятно поръчение ще е последвано от друго, което ще ми извади душата, затова съм благодарен за сегашното. Денят е хубав и това момиче ми харесва. Харесва ми още повече, докато бяга редом с друго високо и слабо момиче, което все пак като че има леко предимство. Те през цялото време са наравно, но накрая другото момиче финишира по-силно. То удължава крачка, а някакъв мъж крещи с все сила:

- Давай, Ани! Давай! Смачкай ги, момичето ми! Разкажи им играта! Мини я, миличка, можеш да я биеш!

Аз по-скоро бих останал втори, отколкото да слушам такива простотии.

Бащата на Софи не е такъв.

Той е слязъл до самата ограда и наблюдава състезанието напрегнато, но не вика. Само гледа.

Усещам напрежението му, докато тласка с волята си дъщеря си напред пред другото момиче. Когато то изпреварва Софи, той поглежда за миг към другия баща, но това е всичко. И когато печели състезанието, му ръкопляска. Ръкопляска и на Софи. А другият баща се е изпъчил така противно, сякаш той самият е останал без дъх от тичане и е спечелил.

Когато Софи се приближава и застава до баща си, той я прегръща през рамо. Разочарованието му ляга тежко върху раменете й.

Бащата на Софи, кой знае защо, ми напомня за моя баща, само дето той никога не ме е прегръщал през рамо. Да не говорим, че беше алкохолик. Приликата е в държанието му, в мълчаливостта му. Баща ми беше тих човек и за никого лоша дума не казваше. Отиваше в кръчмата и стоеше там, докато затвореха. Тръгваше си пеша, за да изтрезнее, но никога не успяваше напълно. Въпреки това на другия ден ставаше и отиваше на работа. Нито веднъж не пропусна. Майка ми вилнееше и беснееше, обсипваше го с обиди, но той никога не реагираше. Нито веднъж не й отговори по същия начин.