Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
- А ти искаш ли кафе. Джими? - питам се.
- С удоволствие - отговарям си сам. - С най-голямо удоволствие.
И отново се засмивам. Чувствам се истински пратеник.
8.♦ Да бъдеш Джими ♦
Минало е доста време, откакто закарах масичката на майка ми. Не съм й се мяркал пред очите близо две седмици, та да може да се поуспокои. Когато най-сетне се появявам, тя ме посреща на нож. Това става в събота сутринта.
- Виж ти, кой благоволил да дойде! - сухо изрича тя, когато влизам. - Как я караш, Ед?
- Добре, а ти?
- Скъсвам се от работа, както обикновено.
Майка ми работи на бензиностанция, на касата. Изобщо не си дава зор, но когато и да я попиташ, все се скъсва от работа. Сега прави някаква торта, която няма да даде и да помириша, защото е предназначена за някой по-важен. Може би някой от "Лайънс Клуб”.
Приближавам се да погледна.
- Не я пипай! - изревава тя, макар че не бих и могъл от такова разстояние.
- Какво е това?
- Чийзкейк.
- Кой ще идва?
- Семейство Маршал.
Както и очаквах, селяндурите от съседната улица - но не казвам нищо. По-добре да си мълча.
- Как е масичката? - питам.
Тя се изкикотва някак коварно.
- Добре е, иди я виж.
Подчинявам се. Влизам в хола и не вярвам на очите си. Масичката е подменена!
- Ей! - виквам към кухнята. - Това не е същата, която ти докарах!
Тя влиза в стаята.
- Да, реших, че онази не ми харесва.
Това съвсем ме вкисва. Спасил съм се от работа цял час по-рано, за да й я докарам, а сега не била достатъчно хубава за нея!
- Защо, по дяволите?
- Говорих с Томи по телефона и той каза, че всичките тези чамови боклуци са ширпотреба и не изкарват дълго. - Докато говори, тя се подпира на масата, сякаш да я пробва на здравина. - А брат ти ги разбира тези неща, бъди сигурен. Той си е купил стара кедрова маса там, в града. Спазарил я е за триста, а столовете са му на половин цена.
- И какво?
- Това, че знае какво прави. За разлика от някои.
- Не ми се обади да ти я докарам.
- А за какво да ти се обаждам, извинявай?
- Предния път ме накара да ти докарам масата.
- Така е, но дай да си говорим истината, Ед. Хич те няма като превозвач.
Иронията в гласа й не ми убягва.
- Всичко наред ли е, мамо? - питам малко по-късно. - Отивам на пазар. Нещо да ти трябва?
Тя се замисля.
- Другата седмица ще идва Лий, та искам да направя шоколадова торта с лешници за нея и за децата. Можеш да ми вземеш счукани лешници.
- Няма проблем.
А сега се разкарай, Ед, мисля си вече на вратата. Сигурен съм, че в този момент точно това й се върти в главата.
Харесва ми да бъда Джими.
- Помниш ли, като ми четеше. Джими?
- Помня - отговарям.
Едва ли е нужно да споменавам, че вечерта отново съм у Мила.
Тя посяга и хваща ръката ми.
- Искаш ли да избереш някоя книга и да ми почетеш? Обичам да слушам гласа ти.
- Коя книга да взема? - питам, застанал пред етажерката.
- Любимата ми.
По дяволите... Тършувам из книгите пред мен. Коя ли й е любимата?
Но няма значение.
Която и да избера, все ще й е любима.
- "Брулени хълмове”? - предлагам.
- Как позна?
- Интуиция - отвръщам и започвам да чета.
Тя заспива в креслото след няколко страници. Събуждам я и й помагам да стигне до леглото.
- Лека нощ. Джими.
- Лека нощ, Мила.
Докато вървя към къщи, в някакво ъгълче на съзнанието ми изниква нещо. Късчето хартия, с което се отбелязват страниците. Съвсем обикновено листче от бележник, пожълтяло от старост. Датата е 1.5.1941. С небрежен мъжки почерк, приличащ на моя, е написано:
Скъпа Мила,
Душата ми се нуждае от твоята.
С обич,
Джими
При следващото ми посещение тя вади старите си албуми и ги разглеждаме заедно. През цялото време ми показва някакъв мъж, който я прегръща или целува, а на някои от снимките е сам.
- Винаги си бил толкова хубав - казва ми. Дори докосва лицето на Джими на снимките и аз разбирам какво е да обичаш някого така, както Мила обича този мъж. Връхчетата на пръстите й са изтъкани
- Ама смърди ужасно, приятел. Не го ли къпеш?
- Къпя го, разбира се.
- Уф! - Той сгърчва лице и се извръща. - Дяволска работа!
- Кое, гробът ли?
Това му връща паметта.
- Ами да. Какво пък, да опитаме. Имаш ли представа кога е умрял дъртият?
- Този тон е излишен.
Той спира.
- Виж какво. - Усещам, че започва да се ядосва. - Искаш ли да ти помогна, или не искаш?