Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
Когато стигаме площадката, тя прескача оградата и окача горнището си на нея. А аз се затътрям до едно дърво и се стоварвам в сянката му.
Момичето започва да прави обиколки и се върти в кръг на стадиона.
А на мен ми се върти главата.
Г ади ми се и изпитвам нужда да повърна. Умирам от жажда, но ме мързи да отида до чешмата, затова оставам проснат под дървото и подгизнал от пот.
Господи, Ед - ругая се мислено. - Ти си едно инфантилно копеле! Даже повече, отколкото съм допускал.
Знам, отговарям си.
Това на нищо не прилича.
Знам.
Знам и това, че не бива да лежа като торба под дървото, но вече нямам никакво желание да се крия от момичето. Ако ме вижда, значи ме вижда, и толкова. Не мога да мръдна, камо ли да се крия, а утре ще съм напълно схванат.
Тя спира за малко и прави упражнения за разтягане, а в това време аз най-сетне успявам да си поема дъх като хората.
Десният й крак е на оградата. Дълъг и красив.
Не мисли за това. Не мисли за това, казвам си.
По някое време, докато разсъждавам така, тя ме забелязва, но тутакси отмества поглед. Навежда глава и забива очи в земята. Също като първата сутрин. Само за секунда. Виждам, че тя никога няма да дойде при мен. Разбирам го, докато сваля крака си от оградата и качва другия. Ще трябва аз да отида при нея.
Когато свършва с разтягането и посяга за горнището си, аз се изправям и тръгвам към нея.
Тя се затичва, но спира.
Разбирам, че знае.
Усеща, че съм тук заради нея. Делят ни шест-седем метра. Аз гледам в нея, а тя гледа в земята на няколко сантиметра от десния ми глезен.
- Здравей - казвам.
Толкова тъпо прозвучава, че няма накъде повече. Следва пауза и вдишване.
- Здрасти - най-сетне отговаря тя.
Погледът й все така е прикован в земята пред мен. Правя крачка. Само една.
- Аз съм Ед.
- Знам - казва тя. - Ед Кенеди.
Гласът й е висок, но толкова мек, че можеш да потънеш в него. Напомня ми за Мелани Грифит. Нали се сещате колко е мек гласът й? Същият е и на това момиче.
- Откъде знаеш кой съм - питам.
- Видях снимката ти, когато баща ми четеше вестника. За обира в банката, нали се сещаш.
Правя крачка напред.
- Сещам се.
Отново пауза и тя най-сетне ме поглежда.
- Защо ме следиш?
- Още не съм сигурен - отговарям уморено.
- Нали не си някой извратеняк?
- Не!
Не гледай краката й, казвам си. Не гледай краката й!
Сега тя ме поглежда съвсем открито и в погледа й се мярка същият интерес, който улових първия ден.
- Добре, радвам се. Виждам те почти всеки ден.
Гласът й е толкова сладък, че чак не е за вярване. От него лъха на ягодова есенция.
- Извинявай, ако съм те уплашил.
Тя си позволява да се усмихне плахо.
- Няма нищо. Просто... Не ме бива много да говоря с хората. - И отново отмества поглед с обичайната си свенливост. - Мислиш ли, че ще е нередно, ако не си говорим? -Сега думите прииждат забързано, за да не ме засегнат. - Нямам нищо против сутрин да си тук с мен, но не мога да говоря, разбираш ли? Чувствам се неловко.
Кимвам. Надявам се да ме вижда.
- Няма проблем.
- Благодаря.
Тя поглежда за последен път в земята, посяга за горнището си и пита:
- Не си много по тичането, нали?
За миг се наслаждавам на гласа й. Вкусът му е като ягоди върху устните ми. Може би го чувам за последен път.
- Не съм.
Още няколко секунди продължава мълчаливото ни сближаване, после тя отново хуква. Аз я следя с поглед и слушам как босите й ходила докосват земята. Харесвам този звук. Той ми напомня за гласа й.
Ходя на площадката всяка сутрин, преди да отида на работа, и тя е там. Всеки ден без изключение. Една сутрин вали силен дъжд, но тя пак е там.
Една сряда си вземам почивка (като си казвам, че човек трябва да прави жертви, когато го зове по-висш дълг). Заедно с Портиер се запътвам към училището. Около три часът е. Тя излиза с няколко приятелки. Това ме радва, защото съм се надявал да не е сама. Свенливостга й донякъде ме притеснява.
Забавно е да гледаш някого отдалеч, без да чуваш гласа му. Това напомня за ням филм. Гадаеш какво си говорят хората. Гледаш движението на устните им и си представяш звука от стъпките им. Чудиш се какво ли си казват, дори нещо повече, какво си мислят.
Забелязвам нещо странно - когато към момичетата се приближава някое момче и тръгва с тях, бягащото момиче отново забива поглед в земята. Когато момчето си тръгва, тя отново се оживява.