Танцът на мъртвите момичета [bg]

— И майка ти, и сестра ти са мъртви заради това място, заради вампирите. Не си забравил, нали, Шейн?

— Не съм забравил! — изкрещя Шейн. Продължаваше да се опитва да подреди снимките в купчина, но изобщо не ги гледаше. — Сънувам ги всяка нощ, татко. Всяка нощ!

— Добре. Ти започна това, и е добре да го помниш. Не можеш да се измъкнеш сега.

— Не се измъквам!

— Тогава какви са тия глупости, нещата се промениха, татко? — Бащата на Шейн го изимитира, и на Клеър й се прииска да го удари, без да се замисли, че бе почти четири пъти по-едър от нея и много по-зъл. — Събираш се със старите си приятелчета и какво се случва, виждам, губиш смелост. Този бе Майкъл, нали? Хлапето на семейство Глас от Стъклената къща?

— Да — с мъка изрече Шейн и Клеър видя сълзи да искрят в очите му. — Да, това бе Майкъл.

— А тези двете?

— Те са без значение.

— Онази прилича на вампир. — Бащата на Шейн насочи кървясалия си поглед към Ева и пристъпи към сгушените на пода момичета.

— Не я закачай! — Шейн пусна снимките на купчина върху канапето и се изпречи на пътя на баща си със стиснати юмруци. Баща му повдигна вежди и се ухили с изкривена от белега усмивка. — Тя не е проклет вампир. Това е Ева Росър, татко. Нали помниш Ева?

— Ха! — каза баща му и се втренчи в Ева за няколко секунди, преди да спре и да свие рамене. — Значи сега им подражава, което е също толкова лошо според мен. Ами хлапето?

Говореше за Клеър.

— Не съм хлапе, господин Колинс — каза Клеър и бавно се изправи на крака. Почувства се непохватна, сякаш я дърпаха на конци и не функционираше нормално. Сърцето й биеше толкова силно, че дишането й причиняваше болка. — Живея тук. Казвам се Клеър Денвърс. Студентка съм в университета.

— Така ли — не го каза като въпрос. — Изглеждаш по-малка.

— От предварителния прием съм, сър. На шестнадесет съм.

— Сладките шестнадесет. — Господин Колинс отново се усмихна, или поне опита, белегът дърпаше надолу дясната страна на устните му. — Обзалагам се, че никога не си се целувала.

Тя усети как се изчервява. Нямаше как да спре руменината или да не погледне към Шейн. Шейн стискаше здраво челюсти, а мускулите му потрепваха. Гледаше в една точка.

— Ооо! Така значи. Е, внимавай с това девойче, момчето ми, да не си навлечеш беля. — Въпреки това бащата на Шейн изглеждаше необяснимо доволен. — Казвам се Франк Колинс. Предполагам, си се досетила, че съм баща на онзи там? Живеех в Морганвил. Напуснах града преди няколко години.

— След пожар — каза Клеър и преглътна с усилие. — След смъртта на Алиса. И… на майката на Шейн? — Защото Шейн нищо не бе споменавал за нея.

— Моли почина по-късно — каза господин Колинс. — След като заминахме. Бе убита от вампирите.

Ева проговори за първи път — с мек, колеблив глас:

— Как си спомни за Морганвил, след като напуснахте града? Мислех, че никой не си спомня, след като го напусне.

— Моли си спомни — отговори господин Колинс. — Малко по малко. Не можа да забрави Лиса и това отваряше вратата, сантиметър по сантиметър, докато накрая всичко изплува. И така вече знаехме какво трябва да направим. Трябва да ги сразим. Да унищожим всички. Нали, момче?