![Зодия убиец [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/2/5/zodiya-ubiec-bg-download.jpg)
Зодия убиец [bg]
- Автор: Хосп Дэвид
- Серия: Скот Фин #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-315-0
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зодия убиец [bg]». Краткое содержание книги:
„Хосп е роден разказвач. Гришам и Търоу никога не са писали толкова завладяващо!“ Дейли Телеграф
Първокласен роман… Всеки ред държи в напрежение. Хосп е вещ в занаята и това си личи в „Зодия Убиец“. Нелсън Демил
„Хосп хваща читателя за гърлото… и не го пуска до края“. Дейвид Балдачи
Миг по-късно в стаята подобно на ураган влетя Емили. Съчетание от немска ефективност и ирландски темперамент, сестрата се доближи до Лизи и взе стъклена чаша със сламка от масичката до леглото, след което поднесе сламката до устните й. Лизи отпи въпреки болката и осъзна силната си жажда, докато благодатната течност се разливаше из тялото й. След като изпи половината чаша, тя отдръпна устни от сламката.
— Какво стана? — попита.
— Седалищно раждане — отвърна Емили. — Нещата се усложниха и лекарят се притесни сериозно. Изгуби доста кръв.
Лизи отново понечи да се обърне, но вратът й сякаш беше стегнат с менгеме.
— Боли ме главата — каза.
— Това е нормално. Трябваше да те приспят с етер. Минава време, докато човек се отърси от ефекта на упойката. Още няколко дни ще те боли, после ще мине. — Сестрата огледа тялото й и се намръщи. Момичето се сконфузи. — Имаш ли някакви други оплаквания? — Тя отново взе чашата и я поднесе към болната, но Лизи поклати глава.
— Какво стана с моето бебе? — с треперещи устни попита момичето.
Емили върна чашата на масичката и стана от леглото. Приглади с длан престилката и изправи гръб.
— Това не е твоя грижа, нали така?
Лизи усети стичащите се по бузите й сълзи.
— Не, моя грижа е — каза тихо.
— Вече не. На бебето ще му е по-добре в семейство, което може да се грижи за него. С истинска майка, която не е пропаднала. Мисля, че се разбрахме.
— Никога не съм се съгласявала.
— И не е необходимо.
— Бебето ми добре ли е?
— Добре е, но не е твоето бебе.
Силна пулсираща болка обхвана главата й. Опита се да събере мислите си, но те непрекъснато й убягваха.
— Моля ви. Кажете ми поне момче или момиче е.
Емили скръсти ръце.
— За какво ти е да знаеш? Ти никога няма да бъдеш част от живота му, не го ли разбираш? Вече подписа документите и се съгласи.
— Знам. Просто…
— Така е по-добре за всички, дете мое. Не можеш да си представиш каква късметлийка си. Всичко ще бъде така, сякаш изобщо не се е случвало. Можеш да продължиш на чисто живота си. Можеш да постигнеш нещо смислено. Да бъдеш примерна. Трябва да си ни благодарна. Не всяка жена в твоето положение успява да изтрие петното на срама от себе си.
— Моля ви! — проплака Лизи. Главата й щеше да се пръсне от болка, но това в момента не беше от значение. — Момиче или момче?
Емили свали ръце, после пак ги скръсти. Момичето долови нерешителност у сестрата.
— Момче — отвърна тя след секундно колебание.
— Момче — повтори Лизи и се надигна на лакти, превъзмогвайки болката — Искам да го видя.
— Не! — Емили поклати глава, този път без никакво колебание. — Не може.
— Искам да видя моето бебе! — изкрещя Лизи. Викът й отекна от каменните стени и се понесе по коридорите. — Пуснете ме да го видя!
— Можеш да крещиш колкото си искаш — изрече студено сестрата. — Свикнали сме.
Лизи беше съсипана.
— Искам да видя моето дете! — изкрещя отново тя, докато тялото й се раздираше от конвулсивна болка. — Пуснете ме да го видя! Моля ви, дайте ми да видя сина си!
Емили се наведе застрашително над нея и сърдито процеди:
— По-късно ще намина пак, когато се почувстваш по-добре и започнеш да се държиш разумно. Накрая и ти ще го разбереш. Така е най-добре за всички. — След тези думи сестрата се запъти навън.
— Чакайте! Моля ви! — провикна се Лизи и Емили спря на вратата, но с гръб към момичето. — Какво ще стане с него?
Сестрата се обърна и впери в младата жена ледения си поглед, по-леден и суров от виелица в Нова Англия.
— Ще се радва на щастлив живот… ако го оставиш на мира. Обещавам ти, ще бъде щастлив.
Първа глава
2010 година
Скот Фин съвсем не беше щастлив от създалата се ситуация. Седнал в кабинета си в Чарлстън, той погледна към седналия от другата страна на бюрото Иймън Макдугъл. Въпреки че костюмът на Макдугъл беше добре скроен и от скъп плат, сакото не стоеше никак добре върху широките и набити рамене на посетителя. Яката на ушитата по поръчка риза се беше впила в дебелия му врат, а италианските обувки ужасно го стискаха. Той извади копринена кърпичка от джоба и издуха носа си.
— Не мога да го направя, Иймън — каза Фин. Макдугъл беше опасен човек и рискът не беше никак малък.
— Напротив, можеш и още как — отвърна Макдугъл. Ирландският акцент още не беше изчезнал от говора му. — Нещо повече, ти ще го направиш. Не ти ли пращам достатъчно клиенти? Не ти ли давам работа?