Зодия убиец [bg]

— Добре, добре, идвам — промърмори и излезе от стаята.

Знаеше чий е гласът беше наблюдавала Лизи по време на вечерята. Движенията й бяха бавни и затруднени. Непрекъснато се наместваше в стола си, а погледът й беше посърнал и тревожен. Още тогава Емили разпозна симптомите.

Тя влезе в стаята и включи осветлението. Във всяка от тесните стаички в общежитието имаше по две легла, които никога не стояха празни. Лизи беше седнала на едното, облегнала се назад на две възглавници, обгърнала с ръце коленете си. Хлипаше тихо, сълзите й се стичаха по бузите.

— Моля ви, помогнете ми! — прошепна тя.

— Ще се оправиш — отвърна хладно Емили и веднага се почувства гузно. Обикновено след полунощ не беше много любезна.

Тя се приближи и повдигна нощницата на момичето. Дрехата беше розова. Върху коприната бяха избродирани гонещи се бели зайци. Лизи не беше на повече от петнайсет. Дори агонията не можеше да помрачи красотата й. Повечето от тях бяха красиви. Именно хубостта им навличаше неприятностите.

— Време е — обърна се Емили към момичето в другото легло, което развълнувано гледаше случващото се в стаята. Емили имаше предчувствие, че тя щеше да е следващата, може би още днес. Не си спомняше името й, но това нямаше значение. Още с пристигането им тук им даваха измислени имена. В края на краищата това беше по-важното.

Лизи отново извика:

— Боже, боли! Защо боли толкова силно?

— Господ наказва злото — отговори Емили. Беше жестоко, но тя вярваше, че е точно така. А и беше след полунощ. — Всичко ще е наред. — Не си направи труда в думите й да прозвучи съчувствие. Не изпитваше никакво съчувствие към момичето. — Ще извикам лекаря. — Тя погледна към второто момиче и се поколеба дали да не го накара да хване Лизи за ръката. Тази втората също изглежда не беше от хората, които проявяваха състрадание. „Навярно си има свои лични проблеми“ — каза си Емили. — Ще се върна след малко. Гледай да е спокойна, всичко ще се оправи.

Докато вървеше по коридора, Лизи извика отново, този път по-силно. Емили забърза.

Лизи отвори очи. Миг по-късно си спомни къде се намира. После отново започна да изпада в несвяст. Опита се да се обърне, за да разгледа по-добре малкото прозорче между леглата, но ужасна болка скова тялото й и тя остана да лежи неподвижно. Съдейки по сенките на стената, слънцето скоро щеше да залезе. Беше привечер.

С крайчеца на окото си тя забеляза, че съседното легло е празно, другото момиче го нямаше. Това я зарадва. Двете не се понасяха много. Погледна надолу и за първи път от месеци успя да види пръстите на краката си. Огромният кръгъл балон, който беше носила толкова дълго, се беше изпразнил. Понечи да заговори, но гърлото й беше пресъхнало. Преглътна и опита отново.

— Има ли някой? — дрезгаво изрече тя.

Усети движение при вратата. Шепнещи сенки.

— Повикай сестра Емили — каза едната от сенките.

— Моля ви! Има ли някой там? — попита отново Лизи, но отговор не последва, а сенките се отдръпнаха навън.