Призрак [bg]

Това бе първата му важна задача и беше обяснимо притеснен. Автомобилът беше зареден като аптека, само и само Хектор Морено да се поддържа в кондиция. Таблетки, прахчета, цигари, инхалатори. Гълташе с шепи амфетамини, за да не му треперят ръцете. Дрогата никога не му стигаше. Двамата с Рибънс бяха преговаряли плана отново и отново, за да се подготвят за удара, но на Морено му беше нужна още подкрепа. Той вдъхна дълбоко; очите му се насълзиха. Купуваше метамфетамина от един приятел, който живееше в каравана, западно от реката Шайлкил. Беше оцветен в розово и с ягодов вкус, но на Морено не му пукаше. Нужно му беше само да се концентрира, а не да се надруса с чиста дрога и разредител за боя до степен да се отцепи като дъска и да проспи събитието.

Рибънс отново погледна часовника си. Оставаха двайсет и четири минути.

И двамата мълчаха. Нямаше нужда от приказки.

Морено извади от джоба си пакет цигари и запали една, после подаде парчето станиол на Рибънс. Грижеше се за колегата си.

Рибънс отпи солидна глътка от плоската бутилка бърбън, за да притъпи чувствителността на небцето си. Пушенето на кристали си имаше своите тънкости, не беше за всеки. Без да бърза, той събра с грубите си мазолести пръсти кристалите на купчинка върху станиола и подложи запалката. Мета си го биваше, макар че адреналинът му щеше да се вдигне много повече, когато нахлузеше маската и извадеше патлака. Рибънс беше човек на действието.

Морено го поглеждаше, докато пафкаше цигарата си и отпиваше по някоя глътка от шишето със сироп за кашлица. Сърцето му подскочи. Много хора от някогашния му квартал биха дали луди пари за едно качествено надрусване, но никой от тях не се беше сетил да пробва от тоя сироп. Само той. Помагаше му да вижда нещата така, сякаш изгаряше от висока температура и беше на ръба на смъртта. Сякаш самият Господ го викаше при себе си в края на тунела. Никой не му бе казвал преди за безпаметната задъханост, за сърцебиенето, за халюцинациите, които щяха да дойдат, когато декстрометорфанът тръгнеше по кръвоносната му система като неумолимо търкаляща се топка за боулинг. Той слушаше радиото на колата и чакаше.

Морено метна фаса през прозореца и попита:

— Избра ли си къща вече?

— Ъхъ. Синя, във викториански стил. На брега. Във Вирджиния.

— Какво вика жената?

— Че пазарът е добър за купуване. Няма да е проблем да сключим сделката.

Двамата поседяха известно време мълчаливо; по радиото вървеше бюлетинът за сутрешните задръствания. Нямаше тема за разговор, която да не бяха дъвкали по хиляда пъти на кой знае коя поред чаша кафе, надвесени над чертежите в призрачната светлина на компютърните екрани. Сега не им оставаше друго, освен да слушат радио.