Призрак [bg]

Маркъс вдигна ръце нагоре и разпери пръсти, леко раздразнен.

— Обиждаш ме — рече той. — Не съм те повикал, за да те убивам, Джак.

— Мислех си, че за теб тъй и тъй съм умрял. И че никога повече няма да поискаш да ме видиш.

— Явно си сбъркал.

— Така излиза.

Маркъс не каза нищо. Не беше и нужно. Аз го гледах право в очите. Той протегна ръка с разтворена нагоре длан, постави я на масата и поклати разочаровано глава.

— Патроните.

— Не знаех какви са ти намеренията — казах аз.

— Патроните, ако обичаш.

Без да бързам, извадих револвера от кобура под мишницата си. Държах го с два пръста, за да види Маркъс, че нямам лоши намерения. Освободих барабана и избутах всички патрони навън. Бяха с кухи върхове и изпълниха шепата ми. Поставих ги върху масата до чинията му. Те изтропаха по дървото като прибори за хранене. Известно време се търкаляха нагоре-надолу, докато накрая спряха почти по средата между него и мен.

Прибрах оръжието в кобура.

— Е, какво има? — попитах.

— Познаваше ли Хектор Морено?

Кимнах бавно, уклончиво.

— Мъртъв е — каза Маркъс.

Не реагирах. За мен това не беше новина. Още първия път, когато го срещнах, разбрах, че Морено сам си копае гроба. Беше в един бар в Дубай преди две години. Аз пиех портокалов сок и се готвех да си тръгвам. Заведението беше висока класа, пълно с костюмирани баровци. Морено изникна отнякъде зад гърба ми, облечен в костюм „Армани“ на дискретно райе. Пушеше някакви люти цигари и дърпаше ожесточено. Когато ме заговори, наред с английския примесваше думи на език, който не разбирах. Арабски или може би персийски. След разговора ни, вече на паркинга, запали лула крек. Миризмата на кокаин се беше пропила в дрехите му, през ризата виждах как сърцето му удря като чук в гърдите. Ако тоя беше войник, аз бях Дядо Коледа.

— Какво общо има това с мен? — попитах аз Маркъс.

— Добре ли го познаваше?