Опиянителното изпитание на добрия вкус

Мон Суси, имението на граф дьо Рьой — ексцентричния и гениален отшелник — е разположено на три километра от Верньой. Замъкът е запустял и изоставен и навява печални мисли, а дотам води неподдържана алея с борове от двете страни. Над него витае мрачната участ на аристокрация без верноподанство към сюзерен. Позеленелите каменни нимфи унило клюмат над пресъхналите и разпадащи се фонтани. От време на време по слабо залесените горски поляни ще проскрибуца натоварената с дърва кола на някой селянин. Тук по всяко време на деня цари атмосфера на вечен заник. Дървените части са се разсъхнали и напукали от небоядисване. През жалузите може да се види строгият салон с прекрасните, поизбелели вече мебели. Дори и последната от безвкусно облечените некрасиви жени на Мон Суси беше изчезнала оттук, а ведно с нея и наследствените заострени черти, и дългите бели ръкавици. Но в задната част на замъка непрестанно пуши комин. Това е пещта на лабораторията, единственият източник на жизненост и съвременност сред тази разруха и мъртвило; единственото местенце, което беше поддържано и обичано, галено и гледано, приемник на дълголетна грижовност. Графове от по-безгрижни времена го бяха ползували и за конюшня, и за кучкарник, и за картинна галерия, и за бална зала. А долу, в хладната изба, лежат ред върху ред прашни бутилки — всяка от тях омагьосан стъклен ковчег, в който Спящата красавица от лозниците става още по-пленителна в съня си. Като спря пежото, за голяма своя изненада шофьорът забеляза, че не е единственият посетител на графа. Едно огромно рено-супер с претенциозната елегантност на дама от времето на Директорията — огромна шапка, а никаква фигура — беше изтеглено така предизвикателно пред входа, че да попречи на всеки, който дойде след него. Гербове украсяваха блестящите му странични плоскости, а възрастният лакей на графа се олюляваше под тежестта на два големи и претенциозни куфара, върху които от километър се четеше „ЛОРД ПИТЪР УИМЗИ“, изработено със сребърни букви.