Опиянителното изпитание на добрия вкус
- Автор: Сейърс Дороти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Опиянителното изпитание на добрия вкус». Краткое содержание книги:
Дороти Сейърс
Опиянителното изпитание на добрия вкус
„Стой! … Внимание!… Да му …“ Младият човек в сив костюм разбута протестиращите носачи и се хвърли ловко към стъпалото на кондукторския вагон, когато еспресът Париж—Еврьо напускаше Ле-з-Енвалид сред облаци пара. Кондукторът, предвкусвайки бакшиша, умело измъкна мъжа от възпиращите го ръце.
— Цяло щастие е, че сте толкова пъргав — забеляза той. — Господинът бърза, да?
— Донякъде. Благодаря. Мога ли да мина през този коридор?
— Разбира се. Първа класа е през два вагона, след фургона с багажа.
Младият човек възнагради своя спасител и се отправи нататък, бършейки лицето си. Докато минаваше покрай отрупания багаж, нещо привлече погледа му и той спря, за да го разгледа по-подробно. Беше почти нов куфар от скъпа на вид кожа с етикет, който се виждаше отдалеч:
ЛОРД ПИТЪР УИМЗИ
Хотел Сомон д’Ор Верньой-сюр-Йор
и свидетелствуваше за следния маршрут:
ЛОНДОН—ПАРИЖ
(Уотърлу) (Гар Сен Лазар)
еua Саутхамптън—Хавър
ПАРИЖ—ВЕРНЬОИ (Шьомен дьо Фер дьо л’Уест)
Младият човек подсвирна и седна на един голям куфар, за да обмисли видяното.
Отнякъде беше изтекла информация, бяха по следите му. Дори нехаеха дали някой знае за това. В Лондон и Париж имаше стотици хора, на които бе добре известно името на Уимзи, да не говорим за полицията в двете страни. Освен че принадлежеше към едно от най-старите херцогски семейства в Англия, лорд Питър беше привлякъл вниманието върху себе си и с това, че се месеше в разкриването на престъпления. Такъв етикет беше безплатна реклама.
Но поразителното бе, че преследвачите не си и правеха труд да се крият от преследвания. Това говореше за извънредно голяма самонадеяност. Беше, разбира се, случайност, че той попадна в кондукторския вагон, но въпреки това той би могъл да види куфара на перона или където и да е било другаде.
Случайност? Мина му през ум — не за пръв път, но сега ясно и без съмнение, — че пристигането му тук за тях действително бе случайност. Поредицата от вбесяващи закъснения, които го бяха задържали между Лондон и Ле-з-Енвалид, го наведе сега на мисълта, че зад всичко това се крие някакъв предумисъл. Например зад абсурдното обвинение на жената, която го бе спряла на Пикадили и от която се бе измъкнал безкрайно бавно на Марлборо Стрийт. Не е трудно да задържиш човек, докато узрее напълно някакъв важен план, като измислиш едно обвинение. Ами вратата на тоалетната на гара Уотърлу, която така нелепо се беше заключила след него. Той беше добър спортист и успя да се прехвърли през преградата, но обслужващият тайнствено беше изчезнал. А дали беше случайност, че в Париж попадна на глух таксиметров шофьор, който сбърка „Ке д’Орлеан“ с „Гар дьо Лион“ и кара два километра и половина в погрешна посока, докато той не успя с викове да привлече вниманието му? Да, преследвачите му бяха и хитри, и внимателни. Имаха точна информация; щяха да го бавят, но нямаше да предприемат каквато и да е било открита стъпка; те знаеха, че успеят ли да направят времето свой съюзник, не им трябва нищо друго.
Дали знаеха, че той е във влака? Ако ли не, той все още запазваше преимуществото си, тъй като в такъв случай те биха пътували с убеждението, че са го оставили на Ле-з-Енвалид яростен и безпомощен. Той реши да поразузнае внимателно.
Първата му работа беше да смени сивия си костюм с друг, тъмносин и много обикновен, който той носеше в малката си черна чанта. Направи това на спокойствие в тоалетната; смени също и меката си сива шапка с голям каскет, който лесно можеше да се прихлупи над очите.
Не беше трудно да открие мъжа, когото търсеше. Намери го във вътрешния ъгъл на едно купе в първа класа, седнал с лице към локомотива, така че човек би могъл да се приближи изотзад, без да бъде забелязан. На мрежата за багажа се виждаше елегантна пътническа чанта с инициалите П Д Б У. Усмихна се малко злорадо. Познатите черти — дълго лице, голям нос, пригладена светла коса, дръзко притворени клепачи.
„Самонадеян е — помисли си той, — но за съжаление е допуснал грешката да подцени врага си. Добре! Тук аз се оттеглям в едно второкласно купе и си отварям очите. Според мен следващото действие на тази мелодрама ще се разиграе в Дрю.“
По правило всички влакове от Париж до Еврьо по тази линия, били те бързи или пътнически, бяха еднакво бавни според лорд Питър и стояха безкрайно дълго на гара Дрю. Младият човек, вече в тъмносиньо, видя, че жертвата му влиза спокойно в бюфета и дискретно се измъкна от гарата. След четвърт час той отново беше тук — този път в шофьорска шуба, кожен шлем и очила, зад волана на наето мощно пежо. Излезе внимателно и зае позиция до една стена, откъдето можеше да държи под око влака и вратата на ресторанта. След петнадесетина минути търпението му беше възнаградено; неговият човек се появи — той пак се качваше на експреса с чантата си в ръка. Придружителите затръшваха вратите и викаха: „Следваща спирка Верньой!“ Локомотивът пухтеше и стенеше; дългата композиция от сиво-зелени вагони затрака бавно напред. Автомобилистът въздъхна облекчено, напусна бързо гарата и запали мотора. Той знаеше, че колата му може да вдигне цели сто километра в час, а във Франция нямаше ограничение на скоростта.