Удряй където боли

Отвън ми се стори, че в къщата би трябвало да има поне петнадесет стаи и няколко просторни зали с тераси, гледащи към градината.

Изкачих се по стълбите до входната врата и дръпнах верижката на звънеца.

Трябваше да изчакам цели пет минути преди едното крило на вратата леко да се открехне. Пред мен застана висок негър с бяло сако, черни панталони и черна папийонка. Реших, че е някъде към седемдесетгодишен — къдравата му сива коса започваше доста нагоре над челото.

Веднага забелязах кръвясалите му очи и подпухналата кожа на лицето. Разбрах, че обича да надига бутилката. От двадесет години съм частно ченге и мога да разпозная симптомите.

— Аз съм Дърк Уолъс — казах му. — Мисис Торсън ме очаква. От детективска агенция „Перфект“.

Негърът сведе глава в знак на съгласие и се отдръпна, за да ми направи път.

— Оттук, сър — каза той и като се опитваше да крачи с достойнство, въпреки че залиташе, ме преведе през голям вестибюл до една врата, която отвори.

— Мадам ще дойде веднага — обясни негърът и ми махна с ръка да вляза в просторната стая, обзаведена със старинна мебел. Имаше няколко огромни картини и беше уютно, колкото в чакалня на железопътна гара.

Застанах до големия прозорец и се загледах към широката окосена ливада и дърветата навън. В далечината виждах сивите, смръщени, натежали от дъжд облаци.

Чудех се колко ли време ще му трябва на този пиян камериер, за да уведоми мисис Торсън, че съм пристигнал.

Изминаха двадесет и пет минути — по моя часовник. Дотогава вече бях преценил достойнствата на картините, бях пресметнал цената на старите мебели и в общи линии се чувствах отегчен. Тогава вратата се отвори и влезе мисис Торсън.

Очаквах да видя дебела, натруфено облечена застаряваща жена, като тези, които можеш да срещнеш навсякъде в града.

Мисис Торсън беше висока, слаба и явно полагаше грижи за фигурата си. Косата й беше стоманеносива, а лицето — изпито, с приятни черти. Безупречната фризура подхождаше на проницателните й сиви очи.

Тя затвори вратата след себе си и ме разгледа. Никаква усмивка. Повдигна свъсените си вежди и ме измери с очи така, сякаш бях забравил да закопчая ципа на панталоните си.

— Мистър Уолъс? — Гласът й беше дрезгав и леден.

— Точно така — отговорих аз. Посочи ми с ръка един стол.

— Седнете — каза тя. — Ще бъда кратка.

Атмосферата беше толкова топла и предразполагаща, колкото при погребение. Гленда ме беше предупредила да се отнасям внимателно с тази жена, така че се поклоних леко и седнах на ужасно неудобния стол, който ми посочи.

След това започна да обикаля из стаята и една по една да намества скъпите дрънкулки по шкафовете. Отзад изглеждаше два пъти по-млада. Предположих, че е на около петдесет и шест, може би повече, но бях сигурен, че полага много грижи за тялото си.

Аз чаках. Бива ме за това. То е част от професията ми.