Каменният кръг [bg]

След като утолих жаждата си, се обърнах и едва не налетях на Джейми, който се беше появил сякаш по магия. Тъкмо прибираше огнивото си в джоба на палтото и излъчваше слаба миризма на дим. Пусна малката запалена клечка на земята и я стъпка.

— Откъде се появи? — попитах, примигвайки.

— Ей там има малка пещера — обясни той, като посочи зад себе си. — Исках само да видя дали някой е влизал в нея.

— Е, влизал ли е? — Погледнах по-внимателно и видях ръба на издатината, която криеше входа на пещерата. Тя се сливаше с другите дълбоки пукнатини по скалата и не можеше да се различи, ако не я търсиш умишлено.

— Да. — Веждите му леко се смръщиха, но не от тревога, а сякаш мислеше за нещо. — По земята имаше въглени; някой е палил огън там.

— Кой е бил според теб? — Надникнах зад издатината, но видях само тънка ивица мрак и малка цепнатина. Изглеждаше доста непривлекателно.

Зачудих се дали някой, заинтересован от дейността му на контрабандист, може да го е проследил чак от крайбрежието до Лалиброх. Дали се тревожеше от преследвачи, или от засада? Погледнах през рамо, но не видях нищо, освен елши и сухи листа, които шумоляха на есенния вятър.

— Не знам — рече разсеяно. — Сигурно ловец; видях и кости от яребица.

Джейми не изглеждаше притеснен от възможната самоличност на непознатия и аз се успокоих. Сигурността, която ми вдъхваха планините, ме обгърна отново. Единбург и залива на контрабандистите ми се струваха много далеч.

Младия Иън, заинтригуван от откритието на невидимата пещера, беше изчезнал през процепа. Сега се появи, като изтърсваше паяжини от косата си.

— Прилича на Пещерата на Клуни, чичо, нали? — попита той с блеснали очи.

— Не е толкова голяма — отвърна Джейми с усмивка. — Горкият Клуни няма да може да се промуши през отвора; той е доста едър, два пъти колкото мен. — Той докосна печално гърдите си, където едно копче се беше откъснало, докато се бе провирал в пещерата.

— Каква е тази Пещера на Клуни? — попитах аз. Отърсих и последните ледени капки от ръцете си и ги пъхнах под мишниците си, за да ги стопля.

— О… Клуни Макфърсън — отвърна Джейми. Сведе глава и плисна ледената вода в лицето си. Надигна се, примигна, за да прогони капките от миглите си, и ми се усмихна. — Много интересен човек е този Клуни. Англичаните изгориха къщата му и събориха основите, но той избяга. Направи си убежище в една пещера наблизо и скри входа с преплетени върбови клони, напластени с кал. Хората казват, че можеш да стоиш на две крачки от нея и да не разбереш, че е там, ако не се брои миризмата от лулата на Клуни.