Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
„Веднъж тя отказа да се възползува от кинжала ми — помисли си Варни, докато изваждаше кинжала си от ножницата, — за да разреже шнура, с който бе привързано писмото. Сега той ще изиграе за съдбата й много по съществена роля.“
Като използува триъгълното острие на малката си кама, той откачи капака на ковчежето от леките сребърни пантички. Графът едва дочака кутийката да бъде отворена, грабна я от ръцете на сър Ричард, изсипа на пода скъпоценностите, които лежаха в нея, и обезумял от гняв, трескаво започна да търси някакво писмо или бележка, които биха могли да потвърдят мнимото престъпление на невинната графиня. После яростно започна да тъпче пръснатите скъпоценности, крещейки:
— Така унищожавам аз тези жалки дреболии, заради които си обрекла себе си на ранна и преждевременна смърт, а мен — на вечна мъка и угризения на съвестта! Не ми говори за прошка, Варни! Тя е осъдена!
С тия думи той изтича в съседната стая и заключи вратата след себе си.
Варни го проследи с поглед и този път в обичайната му ирония сякаш се промъкнаха и нотки на някакво човешко чувство.
— Жал ми е за него — каза той, — но няма какво да се прави — любовта го е превърнала в дете. Той хвърля и тъпче тези скъпоценни играчки и със същата ярост е готов да разбие и най-крехката от тях — тази, която обичаше преди толкова нежно. Любовта обаче ще бъде забравена, когато изчезне нейният обект. Да, да, той не умее да цени вещите така, както те заслужават, но Варни притежава тази способност. Когато Лестър стане господар, той толкова малко ще мисли за бурите на страстта, които трябваше да издържи по пътя към кралското пристанище, колкото мисли всеки моряк за опасностите на плаването, след като вече е стигнал брега. Все пак не бива да се оставят тук тези предателски камъчета, защото могат да се окажат прекалено силна съблазън за слугите, които почистват стаята.
Докато събираше скъпоценностите и ги слагаше в тайното чекмедже на масата, останало случайно незаключено, Варни видя, че вратата на кабинета на Лестър се отвори, тежките завеси се раздвижиха и се показа лицето на графа. Очите му обаче бяха толкова мътни, а устните и страните — така безкръвни и бледи, че Варни изтръпна от тази неочаквана промяна. Щом погледите им се срещнаха, Лестър веднага се дръпна и хлопна вратата след себе си. Това се повтори два пъти, без Лестър да каже нито дума, и Варни започна да се страхува, че голямата мъка е помрачила ума на графа. На третия път обаче той с кимване на глава повика Варни при себе си. Когато влезе в кабинета, Варни бързо разбра, че странното поведение на неговия господар не е плод на умствено разстройство, а на борбата между противоречиви чувства, предизвикани от жестокото решение. Те прекараха цял час в таен разговор, след като граф Лестър направи огромно усилие, преоблече се и тръгна към своята коронована гостенка.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА
Със тази странна слабост вие
веселието ни смутихте.