Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Точно обратен бе случаят с Лестър. Макар да бе свикнал с ролята на изискан придворен, макар да умееше да изглежда винаги весел, неуморим, радостен от живота, дори когато душата му се разкъсваше от неудовлетворено честолюбие, завист или възмущение, сега в сърцето му се бе настанила такава страшна гостенка, с която той не можеше да се справи. Блуждаещият му поглед и разстроеното му лице недвусмислено говореха, че мислите му са твърде далеч от забавленията, в които бе принуден да участвува. Той гледаше, движеше се и говореше единствено с цената на огромни усилия, сякаш бе загубил напълно властта над острия си ум и над красивото си лице — нещо, което никога не беше му се случвало. Движенията и жестовете му не се подчиняваха на волята му и той приличаше на автомат, движен от скрит механизъм. От устата му излизаха откъслечни думи, сякаш трябваше първо да обмисли това, което ще каже, сетне — да завърши с огромно усилие започнатата фраза, без да забрави нито едното, нито другото.
Тази поразителна промяна в поведението на най-блестящия придворен на Англия, забелязвана дори от най-последния слуга, обърнал се към него, не можеше да се изплъзне от будните очи на най-мъдрата кралица на своя век. Небрежността и неуравновесеността на граф Лестър сигурно биха предизвикали гнева на Елизабет, ако тя не бе убедена, че той все още не може да се успокои от острите думи, които тя изрече тази сутрин, и че тъкмо тази натрапчива мисъл, въпреки усилията му да се владее, не му позволява да бъде така изискан и непринуден, както всеки друг път. Тази ласкаеща женската суетност мисъл бе достатъчна за кралицата, за да оправдае напълно многобройните грешки и пропуски на граф Лестър. Опитните придворни с учудване гледаха как кралицата не само не се възмущаваше от проявите на небрежност и явно невнимание към нея — макар че тъкмо към тези неща тя беше винаги особено взискателна, — но дори се стреми да му даде възможност и време да се овладее. Нещо повече — тя сама поощряваше това негово поведение с една прекалена снизходителност, която беше толкова чужда на нейния характер. Въпреки това обаче беше ясно, че така не можеше да продължава дълго и че Елизабет в края на краищата ще стигне до друго, не толкова благоприятно обяснение за поведението на Лестър. През това време съобщиха на графа, че Варни го моли да отиде в другата стая, за да поговори с него.
Трябваше два пъти да предадат на графа това съобщение, за да стигне то до съзнанието му. Той се изправи като в сън и вече се канеше да излезе, но се опомни, обърна се и помоли кралицата да му разреши да напусне залата за няколко минути поради неотложна работа.
— Разбира се, милорд, идете — каза кралицата. — Ние знаем, че нашето присъствие тук е придружено от най-неочаквани и различни затруднения, които изискват вашата незабавна намеса. Ако искате обаче да се чувстваме като ваша желана и уважавана гостенка, настойчиво ви молим, милорд, да мислите по-малко как да ни нагостите, а да ни радвате с по-добро настроение от това, което имате днес. Сърдечността на домакина винаги е била най-доброто развлечение за госта независимо дали той е крал или прост селянин. Вървете, милорд! Ние се надяваме, че ще се върнете с прояснено лице и с оная жива мисъл, с която винаги сте радвали своите приятели.
В отговор на този упрек Лестър само се поклони ниско и излезе. Варни го срещна при вратата, отведе го бързо настрани и му прошепна на ухото:
— Всичко е наред.
— Видя ли я Мастърс — попита Лестър.
— Да, милорд. Тя обаче нито отговори на въпросите му, нито даде обяснение за своето мълчание и затова той е склонен да потвърди, че дамата страда от умствено разстройство и че е най-добре да бъде поверена на грижите на приятели. Това ни дава възможност да я отведем оттук, както бяхме решили.
— Ами Тресилиан?
— Той няма да разбере веднага за заминаването й — отвърна Варни. — Ние ще я отведем още тази вечер, а утре ще се погрижим и за него.