Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Хорото на Еледжик стана много по-голямо, отколкото беше в Поибрене. И сам Бенковски не можа да се стърпи от да се не залови и обиколи няколко пъти. Когато скачаха юнаците и си забиваха краката в бозалъка, тоя последният отхвърчаше настрана, като че го вееха с вили.
После това ние слязахме в ниските места да обиколим лагера на семействата, арсенала, готвачниците и пр. Не само всяко село беше се прибрало въз една страна, но и на махали се деляха още, както са си били в селото. Повечето от жителите бяха успели вече да си построят бъдещи жилища в планината от дървета и шума, колкото да не стоят под открито небе. Всичкият им почти добитък с твърде малки изключения беше прибран от полето и се намираше тука. Храна следваха още да принасят от оставените си села, кой как може, така щото бяха се осигурили за през лятото. Жилищата бяха построени в една долина край малкия й бистър поток.
От селото бяха избягали на Еледжик не само българите, но и колкото турски цигани-ковачи се намирали в селото, и спекуланти евреи, кръчмари и бакали.
Когато преминувахме край един от тия лагери, а именно покрай церовския, мисля, съгледахме на едно място, че бяха се събрали накуп пред една колиба множество жени, деца и няколко мъже.
— Да се отбием да видим какво става там — казаха няколко души от дружината.
— Днес ще да се кръсти в българска вяра един евреин, заедно с децата си — отговори една стара бабичка, която бързаше да пристигне на мястото, гдето се береше множеството.
— Какъв евреин те е патило тебе, стара вещице, или си сънувала? — каза Ворчо войвода, понеже ние не знаехме още, че и евреите са дошли на Еледжик, да търсят свобода!
— Ни сънувам, ни бълнувам — отговори бабата, без да се спре. — Днес още ще да се кръщава Аврам чифутина, който беше в нашето село дюгенджия.
Ние се приближихме до тълпата, която, като ни видя, разстъпи се наоколо и мястото към вратата на колибата остана празно. Напредя ни се представи брадат човек на възраст около на 40 години, който ни гледаше уплашено и трепереше цял-целиничек. Той беше облечен с европейски дрехи, със селски калпак на главата, върху който бяха ушити много кръстове, а на челото имаше залепен един от восъчна свещ. Бенковски попита тълпата що се е събрала да прави, но като видя, че на всичко това е предмет човекът с многото кръстове на главата, обърна се към него.
— Ефендим, християнската вяра искам да сторя кабул — каза човекът още повече уплашен и захвана в същото време да се кръсти така неестествено, като че да мелеше кафе.
— Нима ти не си българин? — попитахме ние.
— Не, ефендим. Аз съм евреин, но не падам по-долу от българин. Живея братски с християните, а мразя и ненавиждам турците, като всеки кучето, даже и самите евреи.
Селският поп, който наздраво беше уверен, че ние ще да похвалим постъпката на евреина, че желае да влезе в недрото на православието, което той правеше от страх, както и горещата ревност на ония, които се трудеха да приведат един заблуден в правия път, приближи се до нас и даде някои обяснения по повод на кръщаванието. Той разказа, че всичко това се приготовлява с неговото съдействие и че отдавна щял да извърши кръщението, но липсвали му някои нужни неща за в тоя случай.
— Ей сега ще да те кръщам аз тебе, като ти опаля два ножа по дългото расо — каза Бенковски на светиня му, който не очакваше да чуе подобен отговор за ревността си.
На уплашения евреин казахме да бъде свободен и да слуша какво му говорят, а вярата му никому не е потребна, целта ни не е да разпространяваме християнство. Гено Теллията се задължи да внимава оттук нататък, щото друговерците, изходящи се на Еледжик, да не бъдат притеснявани. Евреинът обаче не ни заплати със същата монета, както ще видят читателите по-нататък.
Трябва ли да ви казвам, че в тукашния арсенал кипеше деятелност, че и тука се дълбяха черешови топове? Мисля, че дълги и широки описания не са нужни, понеже читателите познават вече много такива арсенали. Ще кажа само, че в тукашния арсенал работеха най-много майстори, повечето цигани, турски и български, всичките на брой около четиридесят души, на които главен майстор беше Стоян Иванов от с. Мухово. Тоя последният практически беше се научил да работи иглени пушки и пищови от системата Лафуше. Аз видях един пищов от тая система, направен от него на Иван Ворча, с марка отгоре на желязото: „уста Стоян Муховченин на 1875 г. № 1“, който стреляше куршум на 400 крачки и биеше много по-добре, отколкото калпавите европейски револвери, които имахме.