Империя в черно и златно

Стенуолд събираше личния си багаж, когато Тото застана до него.

— Трябва да говоря с вас, майсторе.

— Давай. — Стенуолд още не беше навил платнения комплект с инструменти и Тото плъзна поглед по изненадващо богатата колекция.

— За молецоида, майсторе.

— Ахеос? — Стенуолд се обърна да го погледне.

Тото коленичи до него.

— Не му вярвам.

— Тото, преди тревогата ти беше основателна, защото не знаехме нищо за Ахеос. Съгласи се, че ако е искал да ни предаде на осоидите, щеше да го е направил отдавна. А и доколкото разбирам, в двореца е свършил добра работа. Какъвто и да е Ахеос, не е агент на осоидите.

— А какъв е тогава? — попита Тото. — Защо осородните да са единствените, които… за които да се тревожим? Ами неговите хора? Те не биха се поколебали да подпалят Хелерон и вие го знаете. Мразят ни. — Не беше съвсем сигурен какво има предвид с това „ни“. — Откъде сте сигурен, че той просто не си… проправя път към доверието ви? Молецоидите са хитри и лукави, това всички го знаят.

Стенуолд се усмихна.

— Е, да, такива са и аз не бих могъл да се закълна, че подозренията ти са напълно лишени от основание. Всъщност, без значение какво мисли Ахеос по въпроса, неговият народ почти със сигурност няма да е наш съюзник в предстоящата борба. Надявам се Скуто да събере информация за намеренията им, докато мен ме няма. Колкото до Ахеос обаче, той си спечели мястото сред нас и аз не смятам да оспорвам това му право без доказателства за противното. И определено няма да го прогоня заради цвета на очите му.

Тото прехапа устни и понечи да стане, но Стенуолд го спря с жест.

— Да, майсторе?

— С теб водихме един разговор по-рано, още преди да срещнем Чисис и другите. Спомняш ли си?

Противно на волята си, Тото стрелна с поглед Че в другия край на стаята.

— Да, майсторе.

— Не „майсторе“, нито „майстор Трудан“. Просто „Стенуолд“, моля те — поправи го Стенуолд, макар да знаеше, че е безсмислено. — Искам да ти се извиня за реакцията си тогава. Нямам право да съдя когото и да било, и най-малко заради произхода му. — „В крайна сметка, самият аз отгледах полуродната дъщеря на Тисамон.“ — Няма да застана на пътя на никой мъж, когото Че харесва. Е, освен ако не е осоид, може би. Или скорпионороден. — После въздъхна с крива усмивка, която Тото не успя да разчете. — Но няма и да я обещая на никого. Знам, че обичаят е такъв и че бих могъл да го направя, макар да не съм й баща. Но няма да го сторя. Челядинка е умно момиче и е в състояние сама да направи избора си. Разбираш защо казвам това. Аз не съм сляп, Тото. Виждам накъде отиват нещата откакто ги освободихте.

— Аз… разбирам, майсторе.

И след този разговор му остана само да чака сгодния момент, за да поговори насаме с Че. Тото, който беше отишъл в двореца на осоидите, без да му трепне окото, който беше пролазил по корпуса на леталото с фиксирани криле и беше запалил двигателя, докато земята връхлиташе стремглаво, сега трепереше като заек. Но нямаше избор, защото всички други пътеки водеха далече от нея.