Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Давал си сметка, че смяната на етикетите ще е продължителен и трудоемък процес, но за негова радост работел сам, нощна смяна, и нямало сериозен риск някой да го види. Премислял всичко това толкова много пъти - дори отделил една цяла нощ, за да провери колко време ще му е нужно на практика, - че бил сигурен за крайния срок. Щял да се вмести в него.
Оставали още девет дни.
64.
След като шофирах общо хиляда и четиристотин километра, в ранния следобед се върнах в Бодрум. Все още опитвах да помиря каквото знаех за живота на Лейла Кумали и ролята ѝ в предстоящия пожар.
По пътя спирах два пъти, за да заредя гориво и да пия кафе, и всеки път проверявах лаптопа си с надежда да имам вест от Battleboi. Нямаше нищо обаче и единствената поща, която получих, бяха две рекламни писма, които бяха филтрирани и заминаха директно в папката за „боклук“. Започвах все повече да се тревожа и безпокоя - може би хакерът самурай нямаше да свърши повече работа от експертите на ЦРУ, - така че когато мениджърът се спусна през фоайето към мен, реших, че катастрофата е надвиснала.
Оказа се, че от умора не съм разчел правилно знаците - оказа се, че бързал, защото не вярвал, че ще се върна. Бързо разбрах, че е смятал отиването ми до България за празни приказки и че направо ще се чупя, след като съм видял сметката на Смукача.
- Ти си човек на много големи изненади - каза ми той и стисна ръката ми енергично. - Всички ли във ФБР като тебе?
- Красиви и интелигентни ли? - отвърнах. - Не. Само аз съм.
Тупна ме по рамото и заговори тихо.
- Не имаше никой да посети теб. Вестникът казва, онзи бил крадец, сигурно за наркотици.
Облекчен от тази новина, му благодарих и си отидох в стаята. Проверих веднага електронната си поща, но все още нямаше нищо от Battleboi. Реших, че въпреки умората няма да мога да спя - през всеки няколко минути щях да проверявам дали не е дошло писмо.
Извадих документите за смъртта на Додж, които ми беше дала Кумали, и седнах зад бюрото. Докато чаках, щях да проверя дали има как да открия американката с акцент от Средния запад.
65.
Зърнах я за първи път след четирийсет минути. Бяха само няколко думи от протокол за разпит, но беше достатъчно.
Кумали и екипът ѝ поискали от приятелите на Додж и Камерън да разкажат за познанството си с богатата двойка и за последния път, когато са били заедно в Бодрум. Стандартна процедура, опит да се изгради представа за живота им, и за щастие повечето протоколи бяха на английски.
Сред тях имаше протокол за разпит на млад мъж на име Натаниъл Клуниз-Рос, издънка на невероятно богата британска банкерска династия, който познавал Додж от години.
Той и приятелката му дошли от Сен Тропе, за да прекарат уикенда с Додж и новата му съпруга. В това нямаше нищо забележително - освен факта, че младежът е на двайсет и шест и има яхта, струваща сто милиона, с която да се разхожда - и изчетох няколкото страници, на които той описваше пропадналия живот на някои сериозно богати хора.
По-нататък разказваше за подгрявана с водка вечер в един танцов клуб - клуб „Зулу“ - на брега. Споменаваше, че шестима души отишли там с хеликоптер към края на вечерта и Камерън попаднала на млада жена, Ингрид, която била там с по-голяма компания и която познавала бегло.
Двете групи седнали заедно и най-интересното, според Клуниз-Рос, било, че един от групата на Ингрид - не си спомнял името му, но бил почти напълно сигурен, че е италианец - описвал приключенията си с туристки на средна възраст. „Предлагал масажи на плажа...“ -обясняваше Клуниз-Рос.
Започнах да чета бързо. Умората ми изчезна, концентрацията ми се възстанови. Прегледах останалата част от протокола, но Джанфранко - и по-важно - Ингрид не се споменаваха повече.
Прелистих в края на папката и видях документите, които потвърждават разпита, включително кадри от камерите за наблюдение в клуб „Зулу“ - зърнисти и изкривени. На последната снимка се виждаха хора, видимо пияни, да излизат от клуба. Видях Камерън и Додж, някакъв тип, за когото реших, че е Клуниз-Рос, с приятелката му - изцяло деколте и бедра - и най-отзад, почти скрит - Джанфранко.
Беше прегърнал пленителна жена - къса коса, още по-къса пола, загоряла от слънцето и гъвкава, от онези млади жени, които се чувстват отлично в собствената си кожа. По някаква случайност тя гледаше към камерата - имаше големи очи, които създаваха впечатлението, че гледа право през теб. Интуицията ми, дестилирана и изострена през безброй трудни мисии и хиляди безсънни нощи, ми подсказваше, че това е Ингрид.