Торбарите [bg]

Той остана на прага и я наблюдаваше как опитно свали превръзката от детското лице. Тя мълчаливо протегна ръка и сестрата й подаде тампон от някаква бутилка.

— Сега може малко да те заболи, Мери — обясняваше тя, — но ти не бива да мърдаш или да говориш, нали?

Момиченцето кимна.

— Добре тогава — каза Роза. — Сега ще бъдем мирни, много мирни — гласът й премина в шепот, мек и успокояващ, докато ръката й бързо мина по ръба на устната с тампона. Дейвид видя как очите на детето изведнъж се изпълниха със сълзи. За миг помисли, че детето ще отмести глава, но то остана неподвижно.

— Чудесно — похвали го Роза, докато сестрата поемаше тампона от ръката й. — Ти си едно храбро момиче. — Сестрата умело постави превръзката обратно върху устата. — Утре сутринта ще свалим превръзката и ще можеш да се прибереш у дома.

Момиченцето присегна към бележника и молива на масичката до леглото. Написа нещо набързо и го подаде на Роза. Тя погледна листа и се усмихна.

— Утре сутринта, след като свалим превръзката.

Дейвид видя ненадейната усмивка, грейнала в очите на детето. Когато тръгнаха по коридора, Роза се обърна към него:

— Сега можем да се върнем у майка ви.

— Беше много симпатично дете — каза той на влизане в асансьора.

— Да.

— Какво му е?

— Заешка устна — каза тя, като го погледна. — Дефект по рождение. — Нотка на тиха гордост се прокрадна в гласа й. — Сега ще бъде като всички други. Никой няма да се пули в нея или да й се смее, когато говори.

Вратата се затвори и те влязоха в асансьора. Дейвид натисна бутона и вратата се затвори. Зърна бележката, която момичето бе надраскало, в ръката й. Взе я. С детски почерк бе написано: „Кога ще мога да говоря?“.

Погледна Роза.

— Сигурно това ви кара да се чувствате добре?

Тя кимна.

— Пластичната хирургия не е само оправяне на носове или премахването на двойните брадички на филмовите звезди. Същественото е, че помага на хората да заживеят нормален живот. Като Мери горе. Нямате представа колко може да повлияе един подобен недъг върху живота на едно дете.

Усети как го обзема някакъв нов респект към нея, докато пресичаха фоайето към входната врата. Портиерът почтително докосна козирката с ръка.

— Ще ви докарам колата, сър.

Докато изтича по стълбището и прекоси паркинга, огромна лимузина спря пред тях. Дейвид хвърли небрежен поглед, след което се обърна към Роза. Измъкна пакет цигари от джоба.