Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
Преди битката да приключи, през един от разбитите прозорци изсъска роборакета (голяма колкото конска муха, влачеща след себе си антена с дебелината на косъм) и се заби в тила на „Юмрука“. Не го удари много силно, но трябва да бе вкарала в мозъка му отрова. Той незабавно седна на пода, затвори очи и умря в това положение.
— Не беше рицарска постъпка — презрително отсече полковник Нейпиър. — Предполагам, че трябва да благодаря за това на някой бюрократ от Ню Шузан.
След предпазлива обиколка из сградата откриха още няколко „Юмрука“, които бяха умрели по същия начин. Навън се събираше все същата стара тълпа от бежанци, просяци, пешеходци и велосипедисти, приблизително също толкова спокойна, колкото и Янгцзе.
Следващата седмица полковник Нейпиър не се върна в театъра на мадам Пинг, но тя не обвини Нел за загубата на навика му. Напротив, мадам я похвали за това, че правилно е отгатнала желанията му, и толкова добре е импровизирала.
— Прекрасно представление — каза тя.
Нел всъщност не мислеше за работата си като за представление и поради някаква причина думите на мадам Пинг я провокираха по такъв начин, че остана будна до късно през нощта, като гледаше в мрака над леглото си.
Още от съвсем малка бе съчинявала истории и ги бе разказвала на „Буквара“, който често ги включваше в собствените си истории. За Нел бе станало съвсем естествено да върши същото за мадам Пинг. Но сега шефката й наричаше това „представление“ и Нел трябваше да признае, че в известен смисъл е права. Историите й бяха възприемани не от „Буквара“, а от други човешки същества и ставаха част от ума на тези хора.
Това й се струваше съвсем просто, но мисълта я безпокоеше поради причина, която не й бе ясна.
Полковник Нейпиър не я познаваше и навярно никога нямаше да се запознаят. Връзката помежду им се осъществяваше чрез актрисата, играеща ролята на госпожица Брейтуейт, и различни технологични системи.
Въпреки това тя дълбоко беше разбудила чувствата му. Бе проникнала по-навътре в душата му, отколкото каквато и да е любовница. Ако полковник Нейпиър беше решил да се върне и не поверяха сценария на Нел, дали щеше да му липсва? Тя подозираше, че е така. От нейна гледна точка щеше да отсъства някаква неопределима същност и той щеше да си тръгне незадоволен.
Щом това можеше да се случи с полковника в отношенията му с мадам Пинг, дали не можеше да се случи и с Нел в отношенията й с „Буквара“? Винаги беше смятала, че в книгата има някаква същност, нещо, което я разбираше и дори я обичаше, нещо, което й прощаваше грешките и оценяваше успехите й.
Като съвсем малка тя изобщо не го бе поставяла под съмнение — това беше част от вълшебството на книгата. В последно време го възприемаше като функциониране на успореден компютър с огромна големина и мощ, грижливо програмиран да разбира човешкия ум и да му дава каквото му е нужно.
Сега не беше толкова сигурна. Последните пътешествия на принцеса Нел из земите на крал Койот и различните замъци с все по-сложните им компютри, които в крайна сметка бяха обикновени Тюрингови машини, я бяха въвлекли в объркващ логичен кръг. В замъка Тюринг бе научила, че Тюринговият механизъм всъщност не е в състояние да разбира човешките същества. Но самият „Буквар“ представляваше Тюрингов механизъм или поне така подозираше Нел. В такъв случай как можеше да я разбира?
Възможно ли беше „Букварът“ да е просто канал, технологична система, свързваща Нел с някакво човешко същество, което наистина я обичаше? В крайна сметка, тя знаеше, че по принцип всички интерактиви действаха така. Отначало идеята я разтревожи и затова тя предпазливо започна да обикаля около нея и да я гледа от различни посоки, като пещерна жена, за първи път открила огъня. Но постепенно откри, че тя я успокоява и й доставя удоволствие. Когато мислите й заблуждаха и заспа, Нел вече бе станала зависима от нея и дори не би си помислила да се върне на студеното, тъмно място, в което от толкова много години пътуваше.
От запад към Шанхай прииждаха проливни дъждове като предвестници на „Юмруците на справедливата хармония“ и на настъпващото Небесно кралство. Още със слизането си от въздушния кораб от Лондон Карл Холивуд усети, че е попаднал на място, различно от онова, което беше напуснал. Старият град винаги бе див, но по сложен, градски начин, а сега сякаш се намираше на границата. Той почувства промяната още преди да излезе от Аеродрума — тя струеше от улиците като озон преди гръмотевична буря. През прозорците се виждаше проливният дъжд, който прочистваше въздуха от каквато и да е нанотехника и я изсипваше в каналите, от които щеше да се излее в Хуанг Пу и накрая в Янгцзе. Дали заради дивата атмосфера или заради перспективата да се намокри, Холивуд спря носачите си преди да стигнат до главния изход, за да си смени шапката. Кутиите с шапки бяха на една от количките. Той прибра бомбето си в най-малката и най-горна кутия, която беше празна, после измъкна изотдолу най-голямата и извади шапка с огромна периферия, която приличаше на носен на главата чадър. Холивуд хвърли поглед към улицата — кафявите водни потоци носеха боклук, уличен прах, разпространяваща холера мърсотия и тонове нанотехника към каналите, — събу кожените си обувки и ги смени с чифт ръчно ушити каубойски ботуши, направени от лъскава змийска и птича кожа, чиито пори бяха запушени с нанообекти — те щяха да запазят краката му сухи дори да решеше да мине през канавката.