Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Кротко изглежда тука — рече на глас. Майло се подсмихна над бирата си.
— Прекалено кротко. — Кривна брадичка към гредореда на горния етаж. — Нещо не чувам креватите да скърцат и не съм видял някой да се качва горе да изпусне малко пара. Всички само седят и пият. — Наведе се над масата и сниши глас: — А не съм чак толкова пиян да не забележа, че двама от хората на Верхайен непрекъснато гледат към вратата.
— Все едно чакат някого, а? — подхвърли джуджето.
Тази възможност не беше хрумвала на Пайроджил, а трябваше. Фактът, че не бе свикнал с такава работа, беше само обяснение, не и извинение, а Стивън Арджънт повече го интересуваха резултатите, не обяснения или извинения. Вдигна вежда към джуджето.
— Мда. — Макин се ухили и се видя дупката на един избит зъб. — Прав си!
Пайроджил се зарадва, че джуджето е разбрало значението на вдигнатата вежда, тъй че може би щеше да му го обясни. Понякога Макин приемаше едно почесване по гърба за знак, а кихването за послание, също както понякога започваше да си говори с въздуха.
Джуджето кимна и рече:
— Май чакат да се посъберат повечко, че да могат да решат едно-друго с малко и хубаво предимство — двама на един, да речем, или трима на един. — Пресуши халбата си, тресна я на масата и извика за още, след което прошепна със зъл поглед: — Сигурно ще е весела гледка. — Усмивката му се изпари и той кимна към другите няколко наемници в отсрещния край на гостилницата. — Весела ще е поне от оная маса, където са Фил и другите, близичко до задната врата, че да могат да се измъкнат, щом нещата станат твърде интересни, вместо ей тук по средата, където сигурно ще ни изпотъпчат.
Майло кимна съгласен.
— Няма да е зле да си намерим маса, под която да изпълзим.
При нормални обстоятелства Пайроджил щеше да се съгласи с него, но след като вече бе офицер от двора на графа, обстоятелствата съвсем не бяха нормални. Трябваше да измисли как да предотврати евентуалната свада. Най-доброто, което можеше да направи, бе да накара едната или другата страна да напусне, да си намерят друго място за пиене. В града, в края на краищата, имаше поне още девет кръчми…
Главата почна да го боли. Това да мисли за повече хора, а не само за себе си и двамата си приятели, се оказваше тежка работа. Да, имаше поне още девет кръчми и всяка от тях почти със сигурност беше пълна до мертеците със също толкова докачливи войници от всички баронства. Пайроджил не беше чак такъв идиот, че да си въобрази, че единствената вражда тука е само между Верхайен и Морей. Макар че не знаеше подробности за проблемите между Фолсон и Бентийн или Морей и Мондегрийн, или между които и да е две баронства, за които можеше да се сети човек. Споровете си бяха спорове, а враждите — за всичко, каквото човек може да измисли, стига да е решил да извади ножа и да разпори някого. Пайроджил знаеше, че не може да направи нищо за споровете, но знаеше и че от него се очаква да се опита да попречи на войниците да се накълцат.
Доскоро всички тези вражди бяха потиснати от по-непосредствения проблем с боевете с цураните и Буболечките; освен това повечето бойци прекарваха повечето си време на бойното поле, разделени едни от други, а не скупчени в един и същи град, и то в едни и същи казарми.
Намирането на цялостно решение беше отговорност на офицерите, а ако офицерите имаха по-добра идея да се облекчи напрежението от това да пращат свободните от дежурства войници в градски отпуск, то със сигурност щяха да го направят, вместо да…
Сега и той беше офицер, поне на теория, макар че плащът му в момента скриваше новите капитански пагони.
Проклятие.
Помисли за миг.
— Стой тук.
— Заповеди ли даваш вече? — попита Майло.
— Просто го направи, Майло. После ще спорим за това. Плешивият мъж с воднистите очи примига няколко пъти, после кимна и посегна за халбата си.
— Разбира се, Пайроджил. Разбира се.
Пайроджил се надигна и отиде при масата с хората на Морей. Двама му кимнаха, а един го изгледа намръщено и попита:
— Ти не беше ли от ония тримата флибустиери, които уж трябваше да пазят барона, та оня задник Верхайен да не прати хора да го убият? — Беше плещест мъж с рядка коса и гъста черна брада. Ръцете му също бяха обрасли с гъста четина. Сержантските нашивки на табарда му бяха опърпани и избелели.
— От наемниците съм, да — отвърна Пайроджил, махна към един свободен стол в неизречен въпрос и след кимването на сержанта седна. — Казвам се Пайроджил.