Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Казваш „струваше ми се“. Да не си станал жертва на някое заблуждение?
— Проникнах в нейната душа — продължи Марино, — не намерих друго, освен амбиции, деспотизъм и любов към лукса. Тя има за цел славата, опиянява се от почестите, които ми оказват, но не цени моята личност. Тя не може да открие какъв е върховният идол на моя живот, моите грандиозни планове… Ограничих се да я изуча, да констатирам ужасната истина. Защо се бях заслепил? Не исках да служа за играчка на нейните амбиции, нямах повече какво да й кажа, нито какво да искам. Сбогувах се със сеньората…
— С намерение да се върнеш пак да я видиш! — каза маската иронично.
— Чувствувах неудържима нужда да напусна Рим. Тръгнах през нощта…
— И без знанието на Мадлена — добави доминото. — На следната сутрин тя те очаква напразно и изпадна в една отчаяна криза, близо до лудост…
— Най-сетне те познах — каза Марино изведнъж. — Ти си Мадлена!
— Не ме разпитвай! — възрази маската. — Не се опитвай да узнаеш коя съм! Задоволи се да знаеш, че познавам Анунциата и тая, третата, която ще бъде жертва на твоята красота и твоята любов.
Маринели, при тия думи, не можа да се сдържи. Той вдигна ръка към лицето на доминото и се опича да дръпне маската, но не успя.
Двамата се приближиха до пустата Пиацета, когато внезапно доминото се отскубна от кръстоносеца и се шмугна бързо всред тълпата на площада Сан Марко.
Маринели разбра, че бегълката отнася завинаги със себе си своята тайна и че всички негови усилия да я открие биха били не само напразни, но и биха го изложили.
Решен, обаче, да я проследи, той тръгна през маските.
Пиацета не бе така бляскаво осветена като площада Сан Марко. Дълбока тишина цареше около каменните стъпала, където спираха лодките.
В момента, когато Марино се приближи до влажната и покрита с плесен стълба, видя един силует, когото тъмнината правеше неразличим, да скача в една лодка и да се отдалечава бързо по вълните.
Той скочи в друга гондола, решен да проследи по водата синьото домино.
8. Анунциата и Мадлена
Когато Луала и Анунциата напуснаха хана в Рим, старата просякиня бе останала сама и бе паднала в ръцете на Антонио.
Двете бегълки бяха достигнали до града рано сутринта. Улиците бяха още пусти. Палатите изглеждаха заспали. Не се виждаше нищо освен затворени врати.
След като вървяха дълго, те срещнаха най-сетне на брега на Тибър няколко лодкари и търговци на цветя. Попитаха за палата Боргез.
Едно момиче любезно им обясни и заяви, че е готово да ги заведе.
— Палатът не е още напълно построен — каза то из пътя.
— Но е вече обитаем, нали? — попита старата Луала.
— Да, няколко крила вече са завършени. Множество членове от фамилията на папата живеят там… Ето, вижте! Ние вече пристигнахме.
— Това е истинско чудо — каза старата Луала.
При вида на този храм на лукса смелостта започна да напуска Анунциата.
— Кого искате да видите? — попита цветарката. — Никой не е станал в подобен час.
— Ще видим… Благодарим, че ни придружихте! — каза старата Луала на услужливото момиче, докато се върна към нея, при лодките и търговците.
— Колкото повече се приближавам до този палат, толкова сърцето ми повече тупти — призна Анунциата.
Просякинята се помъчи да успокои младото момиче.
— Съвземи се, мое дете — каза тя. — Защо се плашиш, съкровището ми? Ти ще намериш най-сетне твоя скъп Марино. Не мисли за друго, освен че неговата любов и твоята изискват смелост и търпение. Вие и двамата почти сте достигнали целта си.
— Струва ми се, че слугите стават — каза трескаво младото момиче. — Не забелязвате ли лакеите; които се движат край вратата?
— Бъди смела, мое съкровище. В какво може да се съмняваш? Трябва ли да те придружа до вътрешността на палата?
— Не, добра ми Луала — отговори момичето. Просякинята се съгласи.
— Ти имаш право — каза тя. — Ще бъде лошо, ако влезеш в палата, придружена от една старата просякиня. Моята изтъркана мантия ще направи лошо впечатление и ще отврати тия хора. Влез сама. Те на драго сърце ще изслушат и ще отговорят на едно красиво момиче…
Старата просякиня замълча за момент, като че ли обзета от съжаление.
— Уви — каза тя. — Колко ми се искаше да видя още веднъж нашия скъп Марино.
Анунциата поиска да я задържи и я покани да влязат заедно в палата.
— Не, мое съкровище — отговори старата жена. — Не бива повече да се въртя около този княжески палат с моята мизерна външност. Ще се върна в хана при Горо. Може би Марино ще излезе с теб и ще те придружи до нашия хан. Може би ще ни повика, негъра и мен! Кой знае?