Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Какъв избор са имали? — попитах. — Джон Истлейк да заяви на петдесетина доброволци: „Порцелановата вещица отвлече децата ми, търсете порцелановата вещица.“ Дори той навярно не го е знаел. Макар че май по някое време е разбрал истината. — Замислих се за онази картина, на която Джон крещеше. Крещеше и от очите и носа му шуртеше кръв.
— Съгласен съм, че не са имали избор — кимна Уайърман. — Но искам да разбера какво се е случило след края на търсенето. Малко преди да умре, госпожица Истлейк каза, че трябва да я удавим, за да заспи отново. Персе ли е имала предвид? И ако е така, какъв е смисълът на думите й?
Поклатих глава.
— Не знам.
— Защо не знаеш?
— Защото останалите отговори ще открием в южната част на острова — обясних. — В първото „Гнездо на чаплата“. И мисля, че Персе също е там.
— Разбирам — каза Уайърман. — Тоест, ако не възнамеряваме да се спасим с бягство, не ни остава нищо друго, освен да отидем там.
— Като се има предвид случилото се с Том, мисля, че нямаме дори и този избор. Продадох много картини и хората от „Ското“ няма да могат да отлагат вечно транспортирането им.
— Изкупете ги обратно — предложи Джак.
Сякаш не бях помислял за това.
Уайърман се усмихна.
— Повечето собственици няма да ги продадат даже и на двойна цена. Подобна история изобщо няма да ги убеди.
Никой нямаше намерение да спори с него.
— Тя не е толкова силна през деня — наруших мълчанието. — Предлагам да тръгнем утре в девет сутринта.
— Устройва ме — каза Джак и се изправи. — Ще бъда тук в девет без петнайсет. Сега мятам да прекося моста и да се върна в Сарасота.
Мостът. В главата ми се зароди идея.
— Можеш да останеш тук — предложи му Уайърман.
— След този разговор? — Младежът повдигна вежди. — За нищо на света. Но утре ще дойда.
— Носи дълъг панталони и високи обувки — предупреди го Уайърман. — Там всичко е обрасло с треволяци и нищо чудно да гъмжи от змии. — Той се почеса по бузата. — Май ще се наложи да пропусна утрешното поклонение в „Абът Уекслър“. Нека роднините на госпожица Истлейк взаимно си точат зъбите. Колко жалко… ей, Джак!
Младежът, който вървеше към вратата, се обърна.
— Случайно да имаш някое от творенията на Едгар?
— Ммм… ами…
— Признай си. Чистосърдечното признание облекчава душата, companero149.
— Една рисунка. — Джак запристъпва от крак на крак и ми се стори, че поруменя. — С химикалка. На обратната страна на плик. Палма. Аз… ъ-ъ-ъ… един ден я извадих от кошчето за смет. Съжалявам, Едгар. Не биваше.
— Не се сърдя, но веднага я изгори — посъветвах го аз. — Ще ти дам друга, когато тази история приключи.
„Ако приключи“ — помислих си.
Джак кимна.
— Добре. Да ви откарам ли до „Розовата грамада“?
— Ще нощувам при Уайърман — отвърнах, — но преди това ще се отбия във вилата…
— Ясно — усмихна се младежът: — Пижама и четка за зъби.
— Не — поклатих глава. — Кошницата за пикник и онези сребърни хар…
В този миг телефонът иззвъня и ние се спогледахме. Интуитивно разбрах, че вестите са лоши. Стомахът ми се сви, сякаш бях попаднал във въздушна яма. Телефонът отново иззвъня. Взирах се в Уайърман, който се взираше в мен. И той то усещаше. Вдигнах слушалката.
— Аз съм. — Гласът на Пам, мрачен и унил. — Дръж се, Едгар.
Когато чуеш нещо подобно, винаги се опитваш да затегнеш някакъв въображаем предпазен колан. Няма голяма полза. Повечето хора не разполагат с такъв.
— Разказвай.
— Намерих Бози у тях и му предадох всичко, което ми каза. Той започна да задава въпроси, което е нормално, но аз му заявих, че бързам, а и не знам отговорите. Накратко, той се съгласи да изпълни молбата ти. С думите: „Заради доброто старо време.“
Стомахът ме сви още по-силно.
— После се обадих на Илзе. Не знаех дали ще я намеря, но тя току-що се беше прибрала. Гласът й звучеше уморено, но поне си беше вкъщи, жива и здрава. Утре ще позвъня на Лини, когато…
— Пам…
— Да, добре. След Или се обадих на Кеймън. На второто или третото позвъняване някой вдигна и аз започнах веднага да му говоря. Мислех, че съм се свързала с него. — Пауза. — Оказа се брат му. Каза ми, че на път за летището Кеймън се отбил в „Старбъкс“, за да изпие чаша кафе с мляко. Докато чакал на опашката, получил сърдечен пристъп. Линейката го откарала в болницата, но било само формалност. Брат му каза, че Кеймън починал на място. Попита ме защо се обаждам и аз му отвърнах, че вече няма значение. Правилно ли съм постъпила?
— Да. — Не смятах, че рисунката, купена от Кеймън ще окаже ефект върху брат му или някой друг. Вече бе постигнала целта си. — Благодаря ти.
149
Другар (исп.) — Б. Meduza