Дума Ки

— Тоест рисунката още е в „Ското“.

— Да.

— И ти си сигурна, че никой друг от семейството не е купувал нищо от изложбата?

Тя мисли в продължение на десет секунди. Десет секунди агония за мен.

— Да, сигурна съм. — „Дано да не грешиш, Панда“ — казах си. — Но Анжел и Хелън Слоботник си купиха една. Май се казваше „Пощенска кутия с цветя“.

Знаех за коя рисунка говори. Всъщност тя се наричаше „Пощенска кутия с лайкучка“. Мислех, че е съвършено безобидна и изцяло моя, но въпреки всичко…

— Не са я взели със себе си, нали?

— Не, понеже първо ще минат през Орландо и ще хванат самолет оттам. И те поискаха рисунката да бъде опакована и изпратена на домашния им адрес. — Нямах повече въпроси — само отговори. Гласът й се бе подмладил — сега звучеше като онази Пам, която водеше счетоводството ми преди появата на Том. — Твоят хирург… не мога да се сетя за името му…

— Тод Джеймисън — машинално отвърнах. Ако се бях замислил, едва ли щях да си спомня как се казваше.

— Да, точно така. Той също си купи картина и се договори за доставка. Искаше някоя от онези страшните — „Момиче и кораб“, — но вече ги бяха разпродали. Накрая се спря на раковината, носеща се по водата.

Тя вероятно беше опасна. Всички сюрреалистични творби навярно бяха опасни.

— Бози си купи две рисунки, а Кеймън — една. Кати Грийн също искаше да си купи, но заяви, че не може да си позволи подобен лукс. — Пауза. — Казах си, че мъжът й е скръндза.

„Щях да й подаря, ако ме беше помолила“ — помислих си.

Уайърман отново заговори:

— Моля ви да ме изслушате, Пам. Трябва да свършите нещо.

— Добре — отвърна тя без колебания (почти).

— Трябва да се обадите на Боузман и Кеймън. Незабавно.

— Добре.

— Кажете им, че трябва да изгорят рисунките.

Пауза.

— Да изгорят рисунките, разбрах.

— Веднага след нашия разговор — намесих се аз.

— Казах, че разбрах, Еди. — Долових раздразнение в гласа й.

— Кажи им, че ще компенсирам двойно сумата, която са заплатили, или ще им дам други рисунки — каквито си пожелаят, — но точно тези са опасни. Опасни са. Разбра ли?

— Да. Веднага ще им се обадя — увери ме Пам, след което тя зададе един въпрос. Въпрос с главна буква. — Еди, тази рисунка „Здравей“… ли уби Том?

— Да. Обади ми се, когато свършиш.

Продиктувах й номера. По гласа й се усещаше, че всеки миг отново ще заплаче, но повтори без грешка всички цифри.

— Пам, благодаря ви — добави Уайърман.

— Да — обади се и Джак. — Благодаря ви, госпожо Фриймантъл.

Помислих си, че Пам ще попита кой пък е този, но не го направи.

— Едгар, обещаваш ли, че всичко с момичетата ще бъда наред?

— Ако не са взели мои картини със себе си, няма да имат никакви проблеми.

— Да. Проклетите картини. Пак ще се обадя.

И тя затвори, без да каже дочуване.