Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Нямам представа — вдигнах рамене аз. — Леля Мелда може да е знаела нещо. Вероятно е знаела.
— А кой е живял в къщата в промеждутъка между намирането на съкровището и смъртта на близначките? — попита Джак.
Замислих се.
— Предполагам, че Мария и Хана понякога са се връщали от училище през почивните дни, а Джон Истлейк е пътувал по работа за няколко дни през март и април. Значи постоянните обитатели на „Гнездото“ са били Елизабет, Теси, Лора и леля Мелда. Елизабет се е опитвала чрез рисуване да изличи новата си „приятелка“ от реалния свят. — Облизах устните си. Бяха изпръхнали. — Направила го е с цветните моливи, които намерихме в кошницата. Точно преди Теси и Лора да се удавят. Или може би предишната нощ. Защото гибелта им е била нейното наказание, разбирате ли? Както убийството на Пам щеше да стане моето наказание, задето съм се намесил там, където не ми е работата.
— Мили Боже! — прошепна Джак.
Уайърман беше пребледнял като платно.
— Дотогава Елизабет едва ли е разбирала нещо. — Замислих се над думите си и вдигнах рамене. — Мамка му, не мога да си спомня дали и аз съм разбирал нещо, когато съм бил на четири години. До този момент единственото лошо нещо, което й се е случвало (като изключим падането, което според мен едва ли си е спомняла), е било татко да я нашляпа по дупето или да я плеснат през ръчичките, задето се е опитала да си вземе от плодовата пита на леля Мелда, преди да е изстинала. Какво би могла да знае за природата на злото? Знаела е, че Персе е непослушна, че Персе е лоша кукла, а не добра, че все повече е излизала извън контрол и затова е трябвало да се избави от нея. Ето защо седнала с молив и лист хартия пред себе си и си казала: „Мога да се справя. Ако не бързам и бъда много старателна, ще се справя.“ — Замълчах и прокарах пръсти по челото си. — Мисля, че е било точно така, но не бива да приемате думите ми без съмнение. Не е изключено историята на Елизабет да се е смесила с онова, което се случи с мен. Паметта ми може да ми погажда всякакви номера.
— Отпусни се, muchacho — посъветва ме Уайърман. — Забави темпото. Малката Либит се е опитвала да изличи Персе от своя свят. Как се прави подобно нещо?
— Рисуваш и после изтриваш.
— И Персе го е позволила?
— Персе не е знаела, почти съм сигурен. Защото Елизабет е умеела да пази в тайна намеренията си. Ако ме попитате как, няма да успея да ви отговоря. А ако ме попитате дали идеята е била нейна… дали е можела да измисли подобно нещо на четири годинки…
— Не е възможно — поклати глава Уайърман. — Впрочем, напълно съответства на логиката на четиригодишните.
— Не разбирам как е могла да запази замисъла си в тайна от Персе — поклати глава Джак. — Едно невръстно момиченце…
— И аз не знам повече от теб.
— Във всеки случай планът й не е проработил — заключи Уайърман.
— Да. Мисля, че тя е нарисувала Персе, и съм сигурен, че го е направила с моливи, а когато е приключила, е изтрила всичко. Вероятно стореното е било повече от достатъчно, за да убие човек (както аз убих Кенди Браун), ала Персе не е била човешко същество. Това само я е разгневило. Тя е наказала Елизабет, като й е отнела близначките, които момиченцето е боготворяло. Теси и Лора не са поели по пътечката водеща към Сенчестия бряг, за да търсят съкровища. Не, те не са се озовали там по своя воля. Някой ги е подгонил натам. Не им е оставало нищо друго, освен да влязат във водата, търсейки спасение, и там са изчезнали.
— Но не завинаги — добави Уайърман и аз знаех, че има предвид малките следи. До не говорим за удавника в хола ми.
— Да — съгласих се аз, — не завинаги.
Вятърът отново задуха — този път с такава сила, че запрати нещо в стената на къщата откъм океана. И тримата се сепнахме.
— А как Персе се е добрала до Емъри Полсън? — замисли се Джак.
— Не знам — отвърнах.
— Ами Адриана? — попита Уайърман. — И тя ли е попаднала в ръцете на Персе?
— Не знам — разперих ръце. — Може би. — И с неохота добавих: — По всяка вероятност.
— Не сме виждали Адриана — изтъкна Уайърман. — Да не го забравяме.
— Да, още не сме — уточних аз.
— Но малките момиченца са се удавили. — Джак сякаш не искаше да останат никакви неясноти. — Тази твар Персе ги е примамила във водата. Или… нещо подобно.
— Да — кимнах. — Или нещо подобно.
— Но нали после е започнало издирване. Дошли са и външни хора.
— Не би могло да е другояче, Джак — натърти Уайърман. — Хората са знаели, че близначките са изчезнали. Например Шанингтън.
— Това ми е ясно. Имам предвид нещо друго. Значи Елизабет, баща й и бавачката й не са казали нищо на никого, така ли?